Първо зърна чародейката. Не беше и на десетина крачки пред нея.
Беше чисто, можеше да стреля.
От адреналина нервите й бръмчаха. Синдер вдигна ръка, приготви стреличката. Прицели се.
Тогава пред нея изскочи Скарлет, вдигнала ръцете си встрани като буквата „Т“. Умът й беше във властта на чародейката и тя гледаше безизразно.
От облекчение Синдер едва не припадна. Без да се колебае, тя хвана Скарлет през кръста с една ръка, вдигна другата и пусна залп от стрелички по посока на чародейката — повече с надеждата да я държи на разстояние, отколкото да я нарани. Щом и последният от заварените й пирони се удари в металните стени, Синдер се препъна и падна назад в коридора. Видя оранжевата лампичка в окото си точно в оня миг, в който изкрещя:
— Ико, сега!
Докато вратите се затваряха, тя зърна Сибил, която се катереше с мъка на по-близкия кораб, и чифт крака, които тичаха от другата му страна.
Краката на стража.
Но…
Но…
Сини джинси и обувки за тенис?
Синдер изпищя и блъсна тялото на Скарлет. Червеното яке с качулката трепна, преобрази се в лунна униформа. Обаянието изчезна заедно с оранжевата светлина в очите й. Стражът простена и се превъртя. Раната отстрани на тялото му кървеше.
Синдер беше взела стража! Сибил я бе измамила. А това означаваше…
— Не! Скарлет! Ико! — Синдер се хвърли към контролния панел, набра кода за отварянето на вратата, но отсреща светна грешка. Люкът на дока се отваряше оттатък вратата. Смразяващ кръвта вик отекна в коридора и Синдер някак отдалеч разбра, че беше нейният.
— Синдер! Какво става? Какво…
— Скарлет е вътре… тя…
Синдер драскаше жестоко с нокти по херметически затворената врата, а излитащата в космоса Скарлет беше все пред очите й.
— Синдер, капсулата! — викна Ико. — Сибил взима капсулата. На борда има две живи същества.
— Какво? — Синдер вдигна поглед към панела. Съвсем вярно — скенерите в дока отчитаха, че там бе останал само един кораб.
Чародейката се бе спасила и бе отвела Скарлет със себе си.
Глава единадесета
— Сибил отмъкна Скарлет — повтори Синдер. — Бързо! Затвори люка! Ще взема другия кораб и ще ги последвам…
Тя се позапъна неуверено, защото умът й взе да настига езика й — не знаеше как се управлява кораб. Но щеше да се научи. Можеше да свали инструкции и да… щеше да…
— Приятелят ти умира.
Синдер се извъртя. Беше забравила за лунния страж. Той притискаше с ръка тялото си там, където стреличката на Синдер все още стърчеше, но вниманието му беше върху Вълка. А Вълка беше в безсъзнание, наоколо му имаше кръв.
— О, не! Не! — Тя извади ножа от пръста си и взе да реже окървавения плат около раните на Вълка. — Трън. Трябва да приберем Трън. После тръгваме за Скарлет и аз… Ще превържа първо Вълка и… — Синдер погледна мъжа. — Дай си ризата! — рече тя твърдо, но заповедта й беше най-вече, за да събере собствените си мисли. Само след миг ръцете на стража работеха под нейна заповед и мъжът свали празния си кобур и изхлузи през главата си окървавената риза. Синдер остана доволна, като видя, че той носеше и потник — имаше чувството, че за да успее да спре кървенето на Вълка, ще им трябва всяко парченце плат, което можеше да послужи за превръзка. А после трябваше да намерят и начин да го пренесат в лечебницата, но в това състояние засега не можеха да го местят, не и нагоре по онази стълба.
Синдер се помъчи да отпъди от главата си мъчителната мисъл, че ризата и потникът нямаше да стигнат. И дори всички превръзки в лечебницата нямаше да стигнат.
Тя взе ризата на лунитянина, сви я на топка и я притисна в гърдите на Вълка. Късмет имаха, че куршумът беше пропуснал сърцето му. Надяваше се, че и другият не е засегнал някой важен орган. Мислите й бяха замъглени и се въртяха ли, въртяха в главата й. Трябваше да приберат Трън. Трябваше да тръгнат след Скарлет. Трябваше да спасят Вълка.
Но тя не можеше да се справи с всичко това сама.
Не можеше да направи нищо от тези неща сама.
— Трън… — Гласът й замря. — Къде е Трън? — Без да маха едната си ръка, с която притискаше раната на Вълка, Синдер протегна другата, улови мъжа за яката и го дръпна към себе си. — Какво направихте с Трън?
— Вашият спътник, който се качи на сателита ли? — рече той повече като заявление, отколкото като питане. На лицето му се изписа съжаление, но не много голямо. — Мъртъв е.