— Имам чувството, че мозъкът ми ще изтече през ушите. Но като оставим това настрана, се чувствам чудесно.
Крес опипа с ръка задната част на главата му. Косата му беше суха, тъй че поне нямаше кървяща рана.
— Ударът в главата ти беше доста силен.
Трън изгрухтя и се помъчи да си измъкне ръцете от завързаното одеяло.
— Я, стой, онзи нож трябва да е тук някъде… — Гласът й замря и тя затърси сред отломките и хаоса наоколо им.
— Да, падна от леглото.
— Да, видях… ето го там! — Крес зърна дръжката на ножа, затъкнат под един паднал екран, спусна се да го вземе, но нали косата й се бе оплела около нея и Трън, та я дръпна обратно назад. Тя изскимтя и взе да си масажира скалпа.
Той пак отвори очи и се намръщи.
— Не си спомням да сме били вързани един за друг.
— Съжалявам. Косата ми понякога просто се завира навсякъде и… ако само можеш да… ето така, завърти се насам. — И тя взе лакътя му и го побутна да се завърти. Той се намръщи, но се подчини и така й позволи да се помести толкова, че да стигне дръжката на ножа.
— А ти сигурна ли си, че всичко свърши… — подхвана Трън, но момичето вече се беше надвесило над него и режеше одеялото. — О, виждам, че имаш добра памет.
— Хъм? — измърмори Крес, вглъбена в рязането на протритото одеяло, което с лекота се късаше под острието, докато накрая падна и Трън си отдъхна облекчено. Той потърка китките си, после посегна към главата си. Но чорлавите масури на Крес се опитаха да му попречат и той дръпна по-силно. Крес изскимтя и падна рязко на гърдите му. Но капитанът дори не забеляза, тъй като тъкмо опипа с пръсти задната част на главата си.
— Ох — измърмори той.
— Да, ох — съгласи се и Крес.
— Тази цицина няма да ми мине скоро. Пипни да видиш.
— Къде?
Трън потърси ръката й и я вдигна до главата си.
— Имам огромна цицина тук отзад. Нищо чудно, че имам такова главоболие.
Трън наистина имаше грамадна цицина, но Крес мислеше единствено за това колко мека беше косата му и как тя в действителност лежеше отгоре му. Момичето се изчерви.
— Да, голяма е. Знаеш ли, мисля си, че може би трябва да… хъм…
Но Крес нямаше никаква представа какво трябва да направи Трън. Да я целуне, помисли си тя. Нали това правеха хората, когато оцелеят след разтърсващо преживяване, в което едва не са изгубили живота си? Крес си знаеше, че очакването й не беше уместно, но при тази близост с него за друго не можеше да мисли. Тя копнееше да се прилепи до него, да притисне носа си в ризата му и да поеме дълбоко дъх. Но не искаше той да я вземе за чудата. Не искаше да се досети, че този миг, в който той лежеше наранен в разбития й сателит, далеч от своите приятели, беше най-съвършеният в живота й.
Трън сбърчи чело и взе един кичур, който се беше увил около горната част на ръката му.
— Трябва да направим нещо с тази коса.
— Да! Трябва! — тя се отдръпна от него, но скалпът й се възпротиви, защото косата й още стоеше затисната под телата им. Внимателно, кичур по кичур, Крес взе да разплита себе си от Трън.
— Защо не светнем лампите? Така ще ти е по-лесно.
Крес спря.
— Да светнем лампите ли?
— С гласово активиране ли са? Ако компютърната система се е изключила по време на падането… Велики спатии, сигурно е посред нощ. Имаш ли портскрийн или нещо друго, което да пуснем да ни свети?
Крес наклони глава на една страна.
— Не… не те разбирам.
За миг Трън се ядоса.
— Щеше да стане по-лесно, ако виждаме какво правим!
Очите му бяха широко отворени, но гледаха празно покрай рамото на Крес. Той отстрани няколко кичура, които се бяха заплели около китката му, и после размаха ръка пред лицето си.
— По-тъмна нощ от тази не съм виждал! Сигурно сме някъде извън града, сред полето… Днес да няма новолуние? — Той се свъси още повече и Крес разбра, че се опитваше да си припомни в коя фаза беше Луната. — Нещо не е наред. Трябва да е много облачно навън.
— Капитане… навън не е тъмно. Аз виждам съвсем нормално.
Той се навъси объркано, а сетне тревожно. Раздвижи челюсти.
— Моля те, каже ми, че си упражняваш сарказма.
— Да си упражнявам сарказма ли? И защо ми е да го правя?
Трън поклати глава и пак стисна здраво очи. Отвори ги. Примигна бързо. Изруга.
Крес стисна силно устни, вдигна ръка пред очите му и размаха пръстите си насам-натам. Капитанът не реагира, но попита: