Тя разтвори широко ръцете си, за да покаже, че не носи оръжие, и пристъпи към тълпата. Киборгската й ръка стоеше напълно открита и не беше останала незабелязана от жителите на града. Те открито се взираха в нея, но никой не се отдръпна, когато Синдер направи още една крачка към тях.
— Съжалявам за този прахоляк — каза тя и посочи облака, — но случаят е спешен. Търся един човек. Мъж, ето толкова висок, носи очила и шапка. Някой от вас…
— Аз първа я видях! — изписка едно момиче. То изтича от тълпата със сандалите си, които тупаха в прахта, и стисна Синдер за ръката. Сепната, тя се опита да се измъкне, но момичето стискаше здраво. Тогава две момчета на не повече от девет-десет години също излязоха напред и взеха да се препират кой бил видял кораба да слиза от небето, кой го видял да каца, кой видял дока да се отваря и кой пръв зърнал киборга.
— Ах, вие, малки, алчни лешояди! Да се махате веднага от госпожица Лин!
Синдер се обърна. Към тях се приближаваше доктор Ърланд, когото тя едва успя да разпознае. Бос и гологлав, той беше по къси бежови панталони и раирана риза, която висеше на една страна, като че докторът беше пропуснал някое копче и оттам насетне всички се бяха объркали. Сивата му коса стърчеше край олисялото петно на главата му, сякаш току-що беше слязъл от електрическия стол.
Не че това имаше някакво значение. Важното беше, че го е намерила.
— Ето, вземете. Поделете си наградата, задето я намерихте, макар че сделката ни беше да ми я доведете на крака, а не да ме карате аз да бия целия този път дотук в тази адска жега. — Ърланд извади от джоба си пакет желирани бонбони, вдигна ги над главите на децата и преди да им ги даде, ги накара да обещаят, че ще си ги поделят. Те грабнаха пакета и хукнаха с писъци.
Останалите хора останаха по местата си.
Докторът скръсти ръце на хълбок и погледна гневно към Синдер.
— Къде се губите толкова време? Казвайте! Дължите ми обяснение. Знаете ли откога ви чакам, а? Откога се взирам…
— Имам нужда от помощта ви! — каза тя и неуверено пристъпи към него. — Приятелят ми… умира… трябва му лекар… не знам какво да правя.
Докторът се намръщи и тогава вниманието му беше привлечено от нещо над рамото на Синдер. На ръба на кораба се бе подал лунният страж — без риза, окървавен, подкрепящ с мъка тялото на Вълка.
— Какво… Но той е…
— Лунен страж — прекъсна го Синдер. — А Вълка е един от войниците на кралицата. Дълга история. Ще ви обясня после. А сега, ще можете ли да му помогнете? Прострелян е с два куршума, загуби много кръв…
Доктор Ърланд вдигна вежди. Синдер виждаше, че компанията, с която пристигаше, никак не му допадаше.
— Моля ви.
Ърланд изсумтя, даде знак на неколцина от зяпачите и извика няколко имена. Трима мъже пристъпиха напред.
— Отведете го в хотела — каза им той. — Внимателно. — После, като въздъхна, захвана се да оправи копчетата на ризата си. — Последвайте ме, госпожице Лин. Тъкмо ще ми помогнете да подготвя инструментите си.
Глава петнадесета
— Май ще е много да се надявам, че поне сме кацнали в близост до някаква цивилизация — рече Трън и килна главата си на една страна. Крес си проправи път през отломките до най-близкия прозорец.
— Ние не искаме да сме в близост до никаква цивилизация. Теб те издирват за престъпления в три държави на Земята, а на всичкото отгоре лицето ти е добре познато на много хора.
— Станах доста известен, а? — Трън се ухили широко и й махна с ръка. — Май няма голямо значение какво точно искаме. Какво виждаш навън?
Крес се повдигна на пръсти и надникна в сияйния ден. Очите й постепенно привикнаха с ослепителната светлина и се ококориха широко, като се мъчеха да погълнат цялата гледка.
Изведнъж я осени мисъл — тя се намираше на Земята. На Земята!
Естествено, че и преди беше виждала Земята на снимки. Хиляди и хиляди. Снимки, филми на градове, езера, гори, планини и какви ли не други пейзажи. Но никога не си бе помисляла, че небето може да е толкова невъобразимо синьо, че земята може да има толкова много златисти оттенъци, че може да блести като море от диаманти и да се гъне и издува, сякаш че диша като живо същество.