Поради дългите години небрежно отношение ръчките заяждаха и момичето трябваше да употреби цялата си сила, за да дръпне лоста, опирайки крака си в стената за опора. Накрая ръчката се завъртя рязко надолу, вратите се отвориха настрани и между тях зейна пролука.
Трън чу как Крес се мъчи, надигна се и бавно тръгна към нея, като внимателно подритваше изпочупените парчета от пътя си. Държеше ръцете си протегнати напред, докато налетя право на Крес и двамата заедно разтвориха вратата по-широко.
Тунелът, където ставаше скачването, беше в още по-окаяно състояние и от сателита. Почти цяла една стена беше откъсната и през цепнатините вятърът вече бе започнал да навява купчини пясък. От потрошените стени висяха жици и клеми, а Крес долавяше миризма на пушек и горчив дъх на изгоряла пластмаса. Корабът беше влязъл навътре по коридора, огъвайки далечния му край като хармоника. Скобата за скачване беше набучена право през контролното табло в пилотската кабина на кораба, напуквайки стъклото на тънки линии.
— Никак не мирише добре. Кажи ми, че на вид положението е по-добро. Моля те — рече Трън, който се бе облегнал на рамката на вратата.
— Боя се, че не е. Корабът е разрушен, а по всичко личи, че апаратите също. — Крес тръгна надолу, като се подпираше на стената за равновесие. Натисна няколко копчета в опита си да върне кораба към живот, но всичко се оказа безполезно.
— Добре. Минаваме на следващия план. — Трън потърка очи. — Няма как да се свържем с Рампион, следователно и те няма как да научат, че сме живи. В такъв случай няма защо да стоим тук и да се молим някой да мине насам. Ще трябва да се опитаме сами да намерим някаква цивилизация.
Крес уви ръце около тялото си — в стомаха й бушуваше смесица от страх и замайващо вълнение. Щеше да напусне сателита.
— Слънцето залязва — каза тя. — Поне няма да вървим в горещината.
Трън изви замислено устни.
— По това време на годината нощите не би трябвало да са много студени, без значение в кое полукълбо сме кацнали. Трябва да вземем всичката храна, която можем да носим. Имаш ли и други одеяла? А, ще ти трябва също и яке.
Крес потри с длани тънката си рокличка.
— Но аз нямам яке. Никога не съм имала.
— Какво ли се учудвам — въздъхна Трън.
— Но имам още една рокля, която не е толкова износена като тази.
— По-добре си сложи панталони.
Крес погледна голите си крака. Никога не беше носила панталони.
— Роклите са всичките дрехи, които Сибил ми е давала. Освен това… нямам и обувки.
— Нямаш обувки ли? — Трън взе да масажира челото си. — Така, добре де. В армията минах курс по оцеляване. Все ще измисля нещо.
— Имам малко бутилки — можем да ги напълним с вода. А също и пакетирана храна, колкото искаш.
— Все е нещо като за начало. Водата е най-важна. Обезводняването е много по-страшно от глада. А кърпи имаш ли?
— Две.
— Добре. Вземи и тях. Намери нещо, което да използваме за въже. — Трън вдигна левия си крак. — А докато вършиш тези неща, да знаеш случайно какво стана с другия ми ботуш?
— Сигурен ли си, че не искаш да оставиш на мен?
Трън се навъси. Празният му поглед беше забоден някъде около коляното й.
— Може и да имам временна слепота, но не съм безполезен. Още мога да правя хубави възли.
Крес се почеса по ухото и се въздържа от по-нататъшни приказки. Беше седнала на ръба на леглото и сплиташе на въже един от собствените си отрязани кичури коса, а Трън стоеше на колене пред нея. Със съсредоточено изражение на лицето той уви една кърпа около стъпалото й, сетне преметна няколко пъти „въжето“ през глезена и извивката на стъпалото й и накрая го завърза на сложен възел.
— Трябва да са стегнати и удобни. Ако платът е прекалено хлабав, ще те ожули и ще ти излязат мазоли. Как се чувстваш?
Крес размърда пръсти.
— Добре — отвърна тя и зачака Трън да свърши и с другия крак. После скришом нагласи надипления плат така, че да й е удобно. Изправи се и се почувства странно — сякаш газеше по възглавници на буци, но Трън, изглежда, смяташе, че веднъж да тръгнат през пустинята, тя щеше да му бъде благодарна за тези импровизирани обуща.