От едно одеяло двамата заедно направиха вързоп, в който сложиха вода, храна, чаршафи и малката аптечка, която Крес никога не беше ползвала. Ножът беше прибран на сигурно в ботуша на Трън, а от счупената рамка на леглото те взеха една метална пръчка, на която той да се подпира при ходене. Всеки от тях се напи с вода, колкото можа да поеме, а сетне Крес огледа за последно сателита и като не видя нищо, което да си струва да вземат с тях, отиде до люка за кацане и дръпна надолу лоста за ръчно отключване. Със силен звук вътрешният механизъм на вратата се освободи. Хидравликата изсъска. Между металните врати се отвори процеп, колкото Трън да пъхне пръстите си и да избута едното крило навътре в дупката в стената.
Сух бриз повя в сателита, аромат, който Крес не можеше да сравни с нищо друго. Той изобщо не приличаше нито на сателита, нито на машините, нито на парфюма на Сибил.
Мирише на Земята, помисли си тя и запомни мириса. Или на пустинята.
Трън метна на рамо импровизирания вързоп със запасите им, ритна няколко парчетии от пътя си и протегна ръката си към Крес.
— Води ме! — Ръката му обви нейната и Крес поиска да вкуси мига, усещането от допира, от топлината, от съвършения аромат на свободата, но Трън я побутна да върви напред, преди тя да може да се наслади на мига.
В края на коридора бяха перилата и двете стъпала, водещи до мястото, където обикновено се скачваха корабите. Но сега там имаше само пясък, обагрен в лавандуловосиньо от нощните сенки, които пълзяха насам. Той вече беше позатрупал и второто стъпало и Крес получи видение, в което пясъкът полека засипваше сателита, докато накрая пустинята го скриеше дълбоко в пазвата си.
Тя погледна нататък, отвъд перилата и дюните, към хълмистия хоризонт. Небето беше като облак виолетов цвят, а там, където гаснеше — синьо, черно, звезди. Същите звезди, които познаваше, но сега те се разгръщаха над нея като одеяло. Цялото небе, целият свят се канеше да я погълне.
Главата й се завъртя. Замаяна, Крес политна назад и се блъсна в Трън.
— Какво? Какво стана?
Крес се помъчи да преглътне растящата паника, усещането, че съществуването й беше толкова малко и незначително, колкото и на най-дребната песъчинка, която се удряше в краката й. Това беше цял един свят, цяла планета. А тя беше закотвена на нея, далеч от всичко друго. Нямаше стени, нямаше граници, нямаше къде да се скрие. Тялото й беше разтърсено от ужас, голите й ръце настръхнаха.
— Крес! Какво стана? Има ли нещо там? — Трън я стисна силно за ръцете и тя осъзна, че трепери. Два пъти се запъна, преди да насили мислите си да излязат от главата й.
— Много… много е голямо.
— Кое е голямо?
— Всичко. Земята. Небето. От космоса всичко изглежда по-малко. — Пулсът й барабанеше, гърмеше във всяка вена. Крес не можеше да си поеме въздух, трябваше да скрие лицето си, да се обърне настрани, за да почне да диша отново. Но дори тогава усещането беше мъчително.
Изведнъж тя заплака, без да разбере кога са потекли сълзите й. Нежно, внимателно Трън намери с ръце лактите й. В един миг тя очакваше, че той ще я прегърне, ще я приласкае до гърдите си, на топло, на сигурно. Крес копнееше за прегръдката му.
Но вместо това той я разтърси, и то силно.
— Спри!
Крес хълцаше.
— Каква е основната причина за смъртта на хората в пустинята?
— К-какво? — тя примигна и нова гореща сълза се търкулна по бузата й.
— Основната причина за смъртта в пустинята. Коя е?
— Де-дехидратацията? — попита тя, като си припомни лекцията по оцеляване, която той й бе изнесъл, докато си пълнеха бутилките с вода.
— А какво причиняват сълзите?
Тя се замисли за момент.
— Дехидратация?
— Точно така. — Той спря да я стиска толкова силно. — Нормално е да си уплашена. Разбирам, че досега целият ти живот е бил побран в двеста квадрата. Дори мога да кажа, че дотук показваш повече здрав разум, отколкото очаквах.
Крес подсмъркна, без да е сигурна дали това беше комплимент, или обида.
— Искам да се стегнеш. Сигурно си забелязала, че в момента не съм в блестяща форма. Разчитам изцяло на теб да бъдеш нащрек, да следиш какво става и да ни измъкнеш оттук, защото ако не се измъкнем… Не знам за теб, но на мен не ми се нрави идеята да остана тук и да бъда разкъсан жив от лешоядите. Е, какво ще кажеш — мога да разчитам на теб да издържиш, нали? Заради двама ни?