— Да — отвърна тихо Крес, макар че гърдите й щяха да избухнат от всевъзможните съмнения, които я изпълваха цялата.
Трън присви очи и тя си помисли, че той не й вярва.
— Крес, мисля си, че не разбираш напълно ситуацията, в която се намираме. Лешоядите. Ще ни изкълват. Живи. Можеш ли за миг да си го представиш?
— Д-да. Лешоядите. Разбирам.
— Добре. Защото аз съм изгубен без теб. А това не са приказки, които изричам всеки ден. Ще се справиш, нали?
— Да, но дай ми… Трябва ми само минутка.
Този път Крес си пое наистина дълбоко дъх, затвори очи и се помъчи да си изфантазира нещо, каквото и да е…
— Аз съм пътешественик — промълви тихичко тя, — тръгнал смело да изучава дивия и непознат свят. — Тази фантазия не приличаше на нито една от досегашните й, но когато въображението й я обгърна, тя усети познатото спокойствие. Тя беше археолог, учен, търсач на съкровища. Господарка на земи и морета. — Животът ми е приключение — рече тя с растяща увереност, когато отвори очи. — Никога вече не ще остана прикована към този сателит.
Трън наклони глава на една страна. Изчака малко и тогава мушна ръката си в нейната.
— Не знам за какво говориш — каза той, — но така да бъде.
Глава шестнадесета
Трън премести импровизираната си пръчка в другата ръка, за да се хване за Крес, и двамата тръгнаха по пясъка. Крес вървеше с наведена глава, гледаше си в краката и внимаваше къде стъпва, но освен това се боеше да погледне към небето, за да не би краката й да се вкочанят и да откажат да се поместят отново. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от сателита, тя повдигна колебливо очи. Пред нея се ширеше същият вечен пейзаж, небето почерняваше.
Тя извърна поглед назад към сателита и ахна. Трън я стисна за ръката.
— Там има планини! — викна тя, като се пулеше срещу назъбените върхове на хоризонта.
— Истински планини или само хълмове, а ти преувеличаваш? — Трън примигна.
Крес се замисли, сравни гледката пред себе си с фотографиите на планинските вериги, които беше виждала. Множеството върхове, кои по-високи, кои по-ниски, се изгубиха в мрака на нощта.
— Струва ми се, че планините са… истински — отвърна тя. — Но вече се стъмни и не мога да видя дали са бели по върха. В планините винаги ли има сняг?
— Не винаги. Далеч ли са оттук?
— Ами… — Планините изглеждаха, като да са близо, но подножието и пясъчните дюни между тях може би лъжеха окото, а и на Крес никога преди не й се бе налагало да преценява разстояния.
— Остави, все едно. — Трън чукна с металната си пръчка по земята. Той продължи да държи ръката й и това събуди вълнение у Крес, но като нея и Трън сигурно беше благодарен, че го водят на каишка. — В коя посока са?
Тя взе ръката му и посочи. Сърцето й запърха поривисто и тя се почувства като уловена в капан между ужаса и щастието. Дори от това разстояние се виждаше, че планината е огромна — върховете едри, древни зверове, наредени един до друг като непробиваема стена, разделяща на две пустошта. Но поне бяха нещо, някакъв физически, зрителен белег, който разрушаваше монотонността на пустинята. Планината я успокояваше, въпреки че я караше да се чувства по-нищожна от всякога.
— Така, натам трябва да е… юг. Нали? — Трън посочи на друга страна. — Слънцето натам ли заляза?
Тя проследи ръката му до хълмистите дюни, над които все още се виждаше една бледа зелена светлина, но и тя бързо избледняваше.
— Да — каза тя, а на устните й разцъфна трепереща усмивка. Нейният първи истински залез. Крес никога не бе знаела, че залезите можеха да бъдат и зелени, че тъмнината можеше да пада толкова бързо. Мислите й жужаха, докато тя се опитваше да събере всеки миниатюрен детайл, да закъта на сигурно място този миг, където никога, ама никога нямаше да го забрави. Да скъта светлината, която взе да гасне и мрачнее над пустинята. Да скъта звездите, които изникнаха от черната тъмнина. Да скъта интуицията си, която не позволяваше на погледа й да се зарее прекалено надалеч по небето и така държеше здраво юздите на паниката й.
— Виждаш ли някакви растения? Нещо друго освен пясък и планини?