— Оттук не. Но и наблизо не виждам вече почти нищо… — Докато говореха, мракът прииждаше и обърна допреди малко златния пясък под краката й в сенки. — Виждам парашута ни — додаде Крес, когато забеляза разпънатото бяло платнище, което лежеше проснато на една пясъчна дюна. В нея беше прорязан улей там, където сателитът беше паднал и се бе пързулнал надолу.
— Да си отрежем едно парче — каза Трън. — Може да ни потрябва, особено ако платът е непромокаем.
Крес го поведе в мълчание нагоре по дюната. Вървяха с мъка заради пясъка, който все се местеше под краката им. Трън се опитваше да изпробва земята пред себе си с пръчката, но го вършеше несръчно и докато забиваше върха й в склона, другият й край пробождаше дланта му. Стигнаха накрая парашута и успяха да отрежат едно квадратно парче, достатъчно голямо, че да ги приюти като палатка.
— Хайде, да вървим към планината — каза Трън. — Тя ще ни закриля от слънчевите лъчи на сутринта, а и с малко късмет ще ни предложи подслон и може би дори вода.
На Крес планът й се стори добър, но за първи път тя забеляза в гласа на Трън известна несигурност. Той правеше догадки. Не знаеше нито къде се намират, нито по кой път да тръгнат, за да се доберат до някое населено място. Всяка тяхна крачка може би ги водеше право към опасността.
Но решението трябваше да се вземе.
И двамата заедно заизкачваха следващата дюна. Горещината на деня отслабваше и лек бриз подухваше пясък в краката на Крес. Когато стигнаха върха, пред нея се разкри огромен океан от пустота. Нощта беше паднала и тя не виждаше вече дори силуета на планината. Но когато звездите изгряха и очите й привикнаха, тя разбра, че светът не беше черен като катран, а излъчваше слабо сребърно сияние.
Трън се препъна, залитна, извика и падна по ръце. Пръчката му остана да стърчи в пясъка и насмалко не го прониза при падането му. Крес извика, коленичи до него и сложи ръка на гърба му.
— Добре ли си?
Трън грубо се отърси от нея, поизправи се и клекна. В мрачината Крес видя, че е стиснал здраво челюсти, а ръцете му са свити в юмруци.
— Капитане?
— Добре съм — каза Трън остро. Ръката на Крес неуверено закръжи над рамото му. Тя наблюдаваше как гърдите му се надигнаха бавно да си поемат дъх и го чу как въздъхна треперещо и напрегнато.
— Никак не съм доволен — подхвана той, като говореше полека, — от развоя на събитията.
Изгаряща от съчувствие, Крес прехапа устни.
— Какво да направя?
Трън погледа разсеяно към планината известно време, после поклати глава и каза:
— Нищо не можеш да направиш. — Той се протегна назад, дордето ръката му се удари в пръчката. Пръстите му се увиха около нея. — Ще се справя. Трябва само да измисля как. — Трън се изправи на крака и издърпа от пясъка предателската пръчка. — Всъщност, може да започнеш да ме предупреждаваш, когато стигнем върха на някой хълм, а също и като заслизаме надолу. Това ще ми е от помощ.
— Дадено. Почти стигнахме върха на… — И тя млъкна. Очите й се отлепиха от лицето на Трън, за да потърсят върха на дюната, и тогава зърнаха на хоризонта искрящия, ослепително бял сърп на Луната. Крес се сви, а навикът й нашепна да се скрие под писалището или под леглото, за да не може Луната да я намери, но тук нямаше ни писалище, ни легло, под което да изпълзи. Когато първоначалната изненада отмина, тя започна да си дава сметка, че при гледката на Луната не се сковава от ужас като преди. От Земята тя изглеждаше някак много далечна. Крес преглътна тежко. — … стигнахме върха на дюната.
Трън изви глава към нея.
— Какво има?
— Нищо… просто виждам Луната. Това е.
Крес отмести поглед от Луната и той се залута, поглъщайки гледката на нощното небе. Отначало колебливо, уплашено, да не би небето повторно да я слиса. Но скоро откри, че имаше нещо успокоително в това да гледа същата вселена, която винаги е познавала. Същите звезди, които бе виждала през целия си живот, но погледнати с нови очи.
Лека-полека напрежението в тялото й се отпусна. Небето й беше познато. Не беше опасно. Прозрачно виещите се газове във вселената искряха в лилаво и синьо. Милионите звезди блестяха, безбройни като песъчинките в пустинята, секващи дъха като изгрев на Земята, видян през прозореца на сателита й. Сърцето й подскочи.
— Чакай! Съзвездията! — възкликна Крес и се завъртя в кръг, докато Трън отръскваше пясъка от коленете си.
— Какво?
— Ето… там е Пегас, Риби, и… О, това е Андромеда!