Разговорът приключи, а ушите на Скарлет пламнаха, заради това че бе подслушвала. Срамуваше се. Заслужаваше наказание.
В опит да изкупи вината си Скарлет отново се съсредоточи върху задачата си. От нея се искаше да пилотира по-гладко и по-бързо от всеки друг пилот. Тя си мислеше само за това как да лети по-добре. Мислеше си само за това как трябва да накара господарката си да се гордее с нея.
Скралет не изпита никакво благоговение, когато наближи голямата, изпъстрена с кратери Луна, с нейната искрящо бяла повърхност и бляскавите й градове под техните куполи.
Градове, които приютяваха безбройно много непознати.
Градове, които са били и негов дом, някога…
Скарлет трепна от натрапчивата мисъл. Не знаеше какво означава това. Не можеше да си спомни кой беше той.
Но той бе родом от Луна…
Неспокойна и уплашена, тя потисна гласа, за да не би господарката да усети объркването й. Не искаше това да се случва. Защото нямаше никакво объркване. Тя отлично знаеше къде иска да бъде. Отлично знаеше на кого иска да служи.
Скарлет не почувства страх, когато Луната се възправи над малкия кораб, уголеми се, докато през стъклото вече не се виждаше нищо друго.
По лицето й запълзяха горещи сълзи, западаха безшумно в скута й, но тя не им обръщаше внимание.
Глава осемнадесета
Не след дълго Крес и Трън вече вървяха с равномерен ход. Трън посвикна с движението на пясъка под краката им и с пръчката в ръката си, от това доби повече увереност и те ускориха крачка. Три. Пет. Десет дюни. Не мина много време и Крес разбра, че се искаха далеч по-малко усилия да вървят през долините между дюните, когато това беше възможно. Започна да избира по-бавен, но не толкова уморителен криволичещ път през пустинята.
Макар че Трън беше стегнал въжетата от косата й много здраво, от вървенето кърпите около стъпалата й взеха да се разхлабват, в тях се промъкнаха песъчинки и влязоха между пръстите й. Стъпалата й пламнаха, а от постоянното стискане и отпускане на пръстите по неустойчивата земя на левия крак скоро щеше да й излезе мазол. Нозете я боляха. Тялото й взе да протестира, щом почваха да пълзят нагоре по следващата дюна. Бедрата й пламтяха, когато преваляха билото на поредния хълм, а прасците й пищяха, когато се спускаха по другата му страна. Смешните й упражнения на борда на сателита не бяха успели да я подготвят за такова пътешествие.
Но Крес не се оплакваше. Пъхтеше доста. Бършеше капките пот от слепоочията си. Стискаше челюстта си от болка. Но не се оплакваше. И не спираше да си напомня, че поне вижда. И не се налагаше сама да носи припасите им. Чуваше как от време на време Трън премята вързопа ту на едното, ту на другото си рамо, но и той не се оплакваше.
Случваше се да стигнат някое равно място и тогава Крес затваряше очи да види колко път ще може да мине, без да ги отваря. Но почти веднага започваше да й се вие свят. От основата на гръбнака й се надигаше паника, пълзеше нагоре, достигаше връхната си точка и тя беше сигурна, че със следващата крачка ще се натъкне на скала или малък хълм и ще падне по очи на пясъка.
На четвъртия път Трън я попита защо все изостава. След това тя повече не си затвори очите.
— Искаш ли да си починеш? — попита я Трън часове след това.
— Н-не — изпъшка Крес. Бедрата й щяха да се скъсат. — Почти стигнахме върха на тази дюна.
— Сигурна ли си? Няма смисъл да припадаш от изтощение.
Когато стигнаха върха на дюната, тя си отдъхна с облекчение, но ужасът бързо го смени. Незнайно защо бе очаквала, че тази дюна ще бъде по-различна от десетките, които вече бяха превалили. Незнайно защо си мислеше, че тази дюна ще е краят на пустинята, защото знаеше, че няма да издържи още дълго.
Но дюната не беше краят. Светът беше направен от още дюни, от още пясък, от още празнота.
— Хайде, ела да си починем — рече Трън, остави вързопа и заби металната пръчка в земята. Разкърши схванатите си рамене, после се наведе и развърза възела на вързопа. Подаде една бутилка с вода на Крес и взе друга за себе си.
— Няма ли да е по-добре да разпределим водата? — попита тя.