Каи отвори уста да се възпротиви за втори път, но се спря. Дроидите компаньони бяха проектирани предимно за споделяне на самотата. Ако Левана научеше, че те присъстват на сватбената церемония, щеше горчиво да се обиди.
Но…
— Тяхното съзнание не може да бъде манипулирано.
Прия се умълча за миг, а сетне продължи:
— Бихме могли да ги използваме, за да запишат събитията, в случай че Нейно Величество или някой от гостите се опита да направи нещо… неуместно.
— Левана настоя ли повторно да няма камери? — Кралицата мразеше да я записват и на годишния бал, на който беше специален гост, беше разпоредила да няма записващи устройства.
— Не, Ваше Величество. Кралицата признава, че е от съдбовно значение събитието да се излъчва навсякъде по света. И на този фронт не оказа никаква съпротива.
Каи си отдъхна.
— Но с андроидите ще си подсигурим очи практически навсякъде. — Прия сви рамене. — Да се надяваме, че тази предпазна мярка ще се окаже напълно ненужна.
Каи повъртя в ръце ръкавела си. Идеята беше находчива. На церемонията щяха да присъстват най-влиятелните мъже и жени на планетата и за Левана щеше да бъде детска играчка да злоупотреби със способностите си за манипулация. Присъствието на верни служители, които не можеха да бъдат повлияни, щеше да бъде застраховка срещу една световна политическа катастрофа.
Но Левана мразеше андроидите. Ако научеше, щеше да побеснее от гняв, а императорът желаеше да избегне нови избухвания на кралицата, доколкото можеше.
— Благодаря ви за препоръката — каза той. — Кога трябва да ви съобщя решението си?
— В края на тази седмица, за да можем да направим поръчката навреме.
— Добре. Тогава ще ви кажа какво съм решил.
— Благодаря ви, Ваше Величество. Ако позволите, бих искала да ви споделя още едно незначително прозрение, което ме споходи тази сутрин — прякото излъчване на сватбата има и още едно предимство.
— И то е?
— Нейно Величество отказва да свали воала си, докато е заобиколена от камери. Следователно ще го носи по време на цялата сватба и на коронацията. — Прия протегна ръка и потупа императора по китката. — А това означава, че няма да се налага да я целувате.
Каи не се стърпя и се разсмя остро. Думите на Прия наистина намалиха донякъде ужаса му, но и болезнено му напомниха, че все някога щеше да се наложи да я целуне. А от тази мисъл му се повдигаше.
— Благодаря ви, Ташми-джи. Успокоихте поне малко страховете ми.
Лицето на жената се смекчи.
— Ще ми позволите ли да говоря открито, Ваше Величество?
— Разбира се.
Ташми-джи отдръпна ръката си и сключи пръсти в скута си.
— Дано не ви се стори, че прекрачвам професионалните си задължения, но разбирате ли, аз имам син, с около година по-голям от вас.
Каи преглътна и се изненада от нотката на вина — никога не се беше питал коя беше тази жена след работа, извън двореца. Никога не си бе правил труда да си представи, че и тя ще да има семейство.
— Опитвам се в последно време да си представя как щеше да се отрази всичко това на сина ми — продължи Прия, загледана в провисналите клони на дървото. Листата се пременяха в златно и от време на време бризът отърсваше по-слабите, завърташе ги като вертолетчета и ги запращаше в езерото. — Каква ли тежка дан плаща един млад мъж с вашите отговорности, който е принуден да вземе вашите решения. — Жената пое дълбоко дъх, сякаш съжаляваше за думите си още преди да ги е изрекла. — Тревожа се за вас като майка.
Каи срещна погледа й и сърцето му подскочи.
— Благодаря ви, но не бива да се безпокоите. Правя всичко по силите си.
Тя се усмихна топло.
— О, да, знам, че е така. Но, Ваше Величество, аз планирам сватбата от дванадесет дни насам и за това време видях как се състарявате с години. Боли ме, като си помисля колко по-тежко ще стане след сватбата.
— Но аз и тогава ще мога да разчитам на Торин. И на правителството, на представителите на провинциите… Няма да съм сам.
Но докато изричаше думите, Каи усети с неприятна изненада, че се самозалъгва.
Той не беше сам. Нали?
Страхът го сграбчи за гърлото. Разбира се, че не беше сам. Зад него стоеше цялата страна, хората в двореца и…
Никой.
Никой не можеше да разбере докрай какво рискуваше, каква саможертва правеше. Торин беше достатъчно умен, че да разбира, но той си имаше собствен дом, в който се прибираше в края на деня. Освен това Каи не му се бе доверил, че двамата с Наинси отново издирваха принцеса Селена. И той никога не би признал пред Торин, че част от него се надяваше Синдер да е вън от опасност. И пред никого никога не би си признал колко беше уплашен — във всяка минута, всеки ден. Колко уплашен беше, че правеше една огромна грешка.