— Но… аз имам имунитет срещу болестта. Да не сте забравили? Онова ваше малко откритие, което сложи началото на цялата бъркотия?
Той завъздиша тежко. Сломеното му изражение събуди внезапно тревога у нея.
— Докторе?
— Имам доказателства, че болестта е започнала да мутира — каза Ърланд. — Това означава, че лунитяните също могат да се заразят. Ако не всички, поне част от нас.
Кожата й настръхна. Удивително беше как бързо се завърнаха старите й страхове. Седмици наред Синдер живееше неуязвима за един от най-безпощадните убийци на Земята, но заплахата се бе завърнала. Имунната й система можеше да бъде изложена на риск.
А тя се намираше в Африка — там, откъдето бе започнало всичко.
Почукването по вратата сепна и двамата. Стражът стоеше в коридора, мокър от скорошния проливен дъжд, облечен в някакви военни дрехи, които беше намерил на борда на Рампион. Раните му вече не се виждаха, но Синдер забеляза, че той стоеше сковано и пазеше ранената си страна.
В ръцете му имаше поднос с тънка питка, от която се носеше обилна миризма на чесън.
— Чух, че разговаряте. Помислих си, че операцията е свършила — каза той. — Как е приятелят ти?
Синдер хвърли поглед към Вълка. Той също беше заплашен от болестта. Всички в тази стая бяха лунитяни, внезапно осъзна тя. Ако доктор Ърланд беше прав, тогава за всички им съществуваше риск да се заразят.
Синдер трябваше да преглътне, за да си възвърне гласа:
— Жив е. — Тя стана от стола до леглото на Вълка и подаде ръка на стража. — Аз съм Синдер.
Той присви очи.
— Знам коя си.
— Така е, но си помислих, че би било хубаво да се запознаем сега, когато сме на една страна.
— Така ли си помисли?
Синдер се намръщи, но преди да съумее да отвърне, мъжът премести подноса в другата си ръка и стисна нейната.
— Хаицинт Глина. За мен е чест.
Синдер не знаеше как да разчете тона му, който звучеше малко подигравателно, затова се отдръпна и хвърли поглед към доктора, който притискаше с пръсти китката на Вълка. Очевидно той не смяташе да се включи в представянето.
Синдер отри ръцете си в панталоните и измери с поглед подноса.
— Значи така. Можеш да стреляш с пистолет, можеш да управляваш космически кораб и можеш да месиш питки, а?
— Някакви деца донесоха хляба — той бутна подноса към Синдер. — Казаха, че е за теб, но аз им отвърнах, че не бива да те безпокоят.
Тя непохватно взе питката.
— Донесли са я за мен, така ли?
— „За киборга“, ако трябва да съм съвсем точен. Би било странно, ако има друг освен теб в града.
— Чудно ми е защо са я донесли.
— Предполагам, че това няма да бъде последният подарък, който ще получиш от жителите на Фарафра — обади се доктор Ърланд.
— Но защо на мен? Тези хора не ме познават.
— Разбира се, че те познават. Или поне знаят за съществуването ти. Градът не е откъснат от света, както сигурно си мислиш. Когато пристигнах, дори на мен вече ми се носеше славата.
Синдер остави подноса на писалището.
— И не са ви предали? Ами парите от наградата? И това, че сте луниятнин? Това не ги ли интересува?
Вместо да отговори, доктор Ърланд плъзна поглед към Хиацинт, който се подпираше до вратата като статуя. Не беше трудно човек да забрави за него — мъжът стоеше толкова смълчан и неподвижен. Нямаше съмнение, че подготовката му за страж го бе научила на това. Нямаше съмнение, че той бе свикнал да не му обръщат внимание. Синдер беше избрала да му се довери, но по изражението на доктора личеше, че засега тя оставаше сама в решението си.
— Ами аз — обади се Хиацинт и се отблъсна от стената, — ще взема да отида да нагледам кораба и да се уверя, че никой не отвива винтовете, за да си ги вземе за сувенир. — И той излезе от хотелската стая, без да поглежда назад. Куцането му вече можеше да мине и за наперена походка.
— Вярно, че се държи малко… оскърбително — каза Синдер, когато мъжът си отиде. — Но той знае коя съм и пак спаси двама ни с Вълка. Трябва да се отнасяме с него като с наш съюзник.
— Госпожице Лин, ако решите да разкриете пред този мъж всичките си тайни, направете го. Но това не означава, че и аз трябва да разкрия своите или тези на хората от града.