— Къри, нищо особено. Харесва ли ти?
Крес кимна въодушевено.
— Много, много ми харесва. Благодаря ви.
Щом разбра, че всички очи се бяха обърнали пак към нея, момичето бързо набута остатъка от картофа в устата си, нищо че от подправките бузите й пламнаха. Докато се хранеха, една чиния със сушено месо стигна до нея, но тя не попита от какво животно е, а сетне и купа с портокалов сок и сладки, зеленикави на цвят ядки с толкова много различни вкусове за разлика от протеиновите ядки, които Сибил често й носеше.
— Търговци ли сте? — попита Трън и пое една шепа ядки, които Крес сипа в дланта му.
— Да, търговци — каза Джина. — Минаваме по този път четири пъти годишно. Разтревожена съм, че има крадци. От години не сме срещали такива проблеми.
— Времената са отчаяни — Трън сви рамене. — А защо с камили, ако не възразявате, че питам? Начинът ви на живот прилича много на хората от втора ера.
— Ни най-малко. Изкарваме прехраната си, като доставяме стоки на по-малките общности в Сахара, а много от тях дори нямат магнити на улиците си, а също и по търговските пътища, които ги свързват.
Крес видя как ръката на Трън стисна силно купата. Сахара. Значи беше познала правилно по звездите. Но изражението на Трън остана равнодушно и тя се насили да последва примера му.
— А защо не използвате превозни средства на колела?
— Използваме, но от време на време — каза един от мъжете. — При специални случаи. Но пустинята съсипва машините. И те не са толкова надеждни като камилите.
Джина си взе няколко резенчета от лепкавия, сладък плод и ги сложи върху кърито.
— Животът ни не тъне в разкош, но имаме работа. А и градовете разчитат на нас.
Крес слушаше внимателно, без да откъсва поглед от храната. Сега, когато бяха в безопасност, нахранени и имаха убежище, у нея се зараждаше нов страх: във всеки момент някои от тези мъже и жени щяха да я погледнат и да забележат нещо различно в нея, нещо не съвсем… земно. А може би щяха да разпознаят Трън, един от най-издирваните бегълци на планетата.
Щом посмееше да вдигне глава, Крес откриваше, че погледите на хората бяха забодени върху нея и Трън, пълни с любопитство и — дали така й се струваше? — със сянка на съмнение. Тя се приведе над купата с храна, като се мъчеше да избегне проницателните им очи и се молеше никой да не я заговори. У нея се породи увереност, че всяка изречена дума ще я представи като различна и даже стигаше само да срещне погледите им, за да се издаде.
— Не са много туристите, които идват насам — обади се съпругът на Джина, Нилс. — Чужденците обикновено се занимават с миньорство или археология. Откакто болестта взе да върлува, тази част на пустинята беше почти забравена.
— Чухме, че положението с болестта не било чак толкова лошо, както се говореше — излъга Трън с лекота, която учуди Крес.
— Грешно сте чули. Избухването на чумата е толкова лошо, колкото го мислят. Че и по-лошо.
— Вие към кой град отивате? — попита Джина.
— О… към който и вие сте тръгнали — каза Трън, без да се уплаши. — Не искаме да ви бъдем в тежест. Ще ви оставим във всеки град, в който имат нетскрийн. А вие надали имате портскрийнове у себе си?
— Имаме — обади се най-възрастната жена, може би над петдесетте. — Но достъпът до мрежата тук е капризен. Хубава връзка ще има чак когато стигнем Куфра.
— Куфра ли?
— Следващият търговски град — обясни ловецът Куенде. — Ще ни трябва един ден да стигнем дотам, но в Куфра ще можете да намерите всичко, от което се нуждаете.
— Днес и тази вечер ще си починем и чак утре ще потеглим — каза Джина. — Вие трябва да се възстановите, а и тъкмо ще избегнем горещото слънце.
Трън я дари с най-благодарната си усмивка.
— Не знам как да ви се отплатим!
На Крес й се зави свят и тя се принуди да остави купата на земята.
— Не изглеждаш добре — каза й някой, но тя не беше сигурна кой.
— Жена ми се почувства зле по-рано.
— Трябваше да ни кажете. Може да е слънчасала. — Джина остави храната настрани и се изправи. — Ела, не бива да стоиш толкова близо до огъня. Може да спиш в палатката на Куенде довечера, но преди да заспиш, трябва пиеш още вода. Джамал, донеси ми няколко мокри одеяла.