Докторите стояха приведени над бедрото й и работеха напрегнато, сякаш се бояха, че тя ще забележи присъствието им, докато почистваха, преглеждаха и зашиваха раната й. Двамата стражи държаха пистолетите в ръцете си, но позата им бе спокойна — чакаха заповеди.
Секретарят, който допреди малко беше съвсем обикновен човек на средна възраст, сега се бе променил. Пак беше облечен в бялата си дреха, но самият той бе станал неестествено красив. Тъкмо прехвърлил двайсетте, със силна челюст, катраненочерна коса, зализана грижливо назад от челото му, където по средата линията стърчеше остро напред.
Скарлет стисна зъби и насили ума си да запомни предишното лице на мъжа. И да не придава никаква тежест на внушителното му обаяние. Бунтът й не беше мощен, но тя се вкопчи в него с цялата психическа сила, която й беше останала.
— Това ще да е заложницата, взета от кораба на киборга — обади се секретарят. — Какво да правя с нея?
Чародейката погледна Скарлет и присви очи с омраза, която можеше да стопи кожата от костите.
Но чувството беше взаимно. Скарлет на свой ред я погледна кръвнишки.
— Трябва ми време да известя подробно Нейно Величество за нея — отвърна Сибил. — Подозирам, че тя ще поиска да присъства на разпита на момичето. — Жената трепна, а по лицето й премина болка. И Скарлет видя, че чародейката изгуби интерес към съдбата й, раменете й се отпуснаха и с последната енергия, която й бе останала, легна по гръб на носилката. — А в това време пет пари не давам какво ще правиш с нея. Дай я на едно от семействата, ако искаш.
Секретарят кимна и направи знак на стражите.
За секунди те пристъпиха напред, отлепиха Скарлет от кораба, завързаха ръцете й на гърба с нещо, което се впи под лактите й. Когато я подкараха към огромната сводеста врата, докторите и чародейката вече си бяха отишли.
Глава двадесет и седма
Времето минаваше като в мъгла, сънищата и реалността се сливаха в едно. Някой я изтръгна от съня й, накара я да седне и да пийне малко вода. Откъслечни, неясни разговори. Трепери. Гори, поти се, рита тънкото одеяло. До нея Трън си връзва превръзка на очите. Две ръце поднасят до устните й бутилка с вода. Пий. Пий. Пий. Яж от супата. Пийни си още. Непознат смях, тя се свива на топка, завива се презглава под завивките, за да избяга от него. Силуетът на Трън на лунната светлина, търка си очите и проклина. Задъхва се в горещия въздух, сигурна е, че ще се задуши под одеялата, а кислородът ще бъде засмукан от тъмното нощно небе. Умира от жажда. Сърби я от пясъка в дрехите и в косата й.
Светлина. Тъмнина. Отново светлина.
Най-накрая Крес се събуди отпаднала, но с ясен ум. Слюнката в устата й беше гъста и лепнеше, тя лежеше сама на рогозка в малка палатка. Отвъд тънката материя на стените навън беше тъмно и луната разливаше светлината си върху купчина дрехи в краката й. Крес опипом потърси косата си, за да я навие здраво на китките си, но откри, че бе подстригана под ушите.
Спомените се завърнаха — отпървом лениво. Трън на сателита, Сибил и пазача й, падането, ножа, безмилостната пустиня, която се простираше до края на света.
Отвън се чуваха гласове. Крес се зачуди дали нощта тъкмо бе паднала, или бе на път да съмне. Зачуди се колко ли време бе спала. Струваше й се, че си спомня ръце, които я обгръщат, нежни пръсти, които почистваха лицето й от пясъка. Дали е било сън?
Преградата на палатката се отметна и се появи жена с поднос — по-възрастната жена, която беше край огъня. Тя засия и остави храната на земята — малко супа и канче с вода.
— Най-накрая — каза тя с онзи силен, чужд акцент и приклекна над купчините разхвърляни одеяла. — Как си? — тя сложи длан на челото на Крес. — По-добре. Отлично.
— Колко време бях…?
— Два дни. Изоставаме с пътуването, но няма значение. Хубаво е, че вече си будна.
Жената седна до Крес. В палатката беше тесничко, но не беше неудобно.
— Когато тръгнем, ще ти дадем да яздиш камила. Трябва да пазим раните ти от замърсяване. Имаш късмет, че ви открихме, преди да е почнала инфекцията.
— Рани ли?
Жената посочи краката й и Крес се надвеси над тях. Беше тъмно, за да види нещо, но усещаше превръзките. Два дни бяха минали, а стъпалата още я боляха при допир и мускулите на краката й тръпнеха от изтощението.