— Какво има?
— Животни! Няколко дузини поне… кози са май? А ето там има овце! Досущ са като онези по мрежата!
— Опиши ми хората.
Крес откъсна поглед от животните, които лениво безделничеха под единствената сянка, която бяха успели да си намерят, и опита да различи хората, бродещи по улиците. Вечерта наближаваше, но по главната улица малките открити сергии още работеха, а стените от платове в ярки шарки се повяваха на бриза.
— Има много хора. Повечето са облечени в дълги дрехи като нас, но техните са по-цветни.
— Ами градът? Голям ли е?
— Има стотици сгради!
— Успокой топката, градско момиче — ухили се Трън важно. — Казах на всички, че сме се запознали в Лос Анджелис.
— Аз… извинявай. Просто… зарадвах се, че успяхме, капитане.
Ръката му се плъзна надолу по крака й и леко обви глезена й.
— И аз ще се радвам да се махнем от пясъка и дюните. Но в града, Крес, има повече неща, в които човек да се препъне, отколкото в пустинята. Гледай да не се отдалечаваш много, става ли?
Крес погледна надолу и по извивката на устните му и гънката между веждите му позна загрижено, напрегнато изражение. Не беше виждала Трън такъв, откакто срещнаха керванджиите, и тя беше взела това за знак, че той вече свиква със слепотата си. Но може би само се бе мъчил да скрие недостатъка си от другите.
— Аз не бих те изоставила — каза Крес.
Още щом влязоха в града, стана ясно, че всички познаваха кервана, очакваха го, а той закъсняваше. Без да губят нито миг, керванджиите си избраха място насред сергиите и разтовариха стоките си, а в това време Крес поглъщаше архитектурата, подробностите, красотата наоколо. Отдалеч градът й се бе сторил безцветен, жълтеникав като пясък, но отблизо се виждаха ярки линии в оранжево и розово, които украсяваха страничните стени на сградите, а кобалтовосини плочки опасваха вратите и стъпалата. Почти по всяка повърхност имаше някаква украса, като се почне от златните корнизи през сложните резби на арките, та се стигне до огромния фонтан в центъра на главния площад. Докато минаваха край него, Крес надникна вътре и остана хипнотизирана от слънцето, което беше положено на дъното на фонтана, и излизащите от него лъчи.
— Как ти се вижда градът?
— Поразителен!
Джина огледа околните сергии на пазара и фасадите на сградите, като че ги виждаше за първи път.
— Куфра винаги е бил една от любимите ми спирки по пътя ни, но от две десетилетия насам градът е неузнаваем. Когато започвах да се уча на търговия, това беше един от най-красивите градове в Сахара… но после дойде чумата. Само за година-две близо две трети от населението беше заличено, а мнозина побягнаха към други градове и даже напуснаха Африка. Хората изоставиха домовете си, търговията си, слънцето изгори посевите. Оттогава все се опитват да съживят града.
Крес примигна и отново погледна красивата орнаментика и боядисаните ярко стени, мъчейки се да види града, който Джина описваше, но така и не можа.
— На мен Куфра не ми се вижда изоставен град.
— Не и тук на главния площад. Но ако тръгнеш към северните и източните квартали, ще видиш, че това е призрачен град. Много тъжно.
— Значи преди чумата градът е бил много богат, така ли? — попита Трън и наклони глава.
— О, да. Куфра седеше на търговските пътища между урановите мини в Централна Африка и Средиземноморието. А това са едни от най-ценните ресурси на Земята и ние държахме почти пълен монопол над тях. С изключение на Австралия, но търсенето и така е преголямо.
— Уран — повтори Трън. — За ядрена енергия.
— Но освен това захранва повечето от двигателите на днешните космически кораби.
Трън подсвирна, сякаш се бе впечатлил, макар че според Крес това сигурно му бе известно.
— Елате с мен — подкани ги Джина. — Зад ъгъла има хотел.
Джина ги поведе през претъпкания лабиринт от сергии и те минаха край щайги, препълнени с тъмни захаросани фурми, маси, покрити с прясно козе сирене, и клиника, в която мед-дроидите правеха безплатни кръвни тестове.