Синдер отри потта от челото си и огледа внимателно останалата част от работата. Боя за целия кораб нямаха, затова бяха решили да се съсредоточат върху основния страничен панел на рампата, който беше огромен. Така щяха да създадат впечатлението, че го бяха подменили целия — нещо, което беше често срещано, а иначе, ако опитаха да скрият само рисунката, начинанието им щеше да се обезсмисли.
За беда, повече боя се разля по прашната земя и по хората от града, които се бяха стекли на тълпи да им помагат, отколкото по кораба. Синдер също имаше засъхнала боя по врата, по слепоочията, на сплъстени буци в косата си, между пръстите на металната си ръка, но за разлика от мнозина от помощниците си беше сравнително чиста. Децата, които отначало се втурнаха с мерак да помагат, скоро обърнаха всичко на игра и взеха да се състезават кой ще боядиса тялото си така, че да прилича най-много на киборг.
Беше странна чест. Откакто Синдер бе пристигнала, това подражание се забелязваше все повече и повече. На гърбовете на тениските имаше рисунки на биоелектрически гръбначни стълбове. Хората украсяваха обувките си с парченца от различни метали. На герданите си окачваха шайби и гайки от една минала епоха.
Дори едно момиче с гордост показа на Синдер новата си истинска татуировка — жици и стави на робот покриваха кожата на лявото й стъпало. Тя се бе усмихнала неловко, но не се поддаде на порива да каже на момичето, че татуировката не е кибернетично точна.
Синдер не се чувстваше добре от това внимание. Не че не беше поласкана, но просто не беше привикнала на него. Не беше привикнала непознати хора да я приемат, а още по-малко да я ценят. Не беше привикнала да се възхищават от нея.
— Ей, мелези, гледайте да не излизате от линиите!
Синдер вдигна глава, а в това време Хиацинт тръсна четката си и посипа с пръски черна боя трите деца под него. Те се разпищяха, смеейки се, и хукнаха да се скрият под кораба.
Синдер отри ръцете си в зелените панталони и отиде да погледне картината, която децата рисуваха с пръсти върху покритието от другата страна на рампата. Прости фигури, щрихирани само с черти, изобразяваха едно семейство, хванало се за ръце. Двама възрастни. Три деца с различна височина. И накрая — Синдер. Позна се по конската опашка, която се подаваше от едната страна на главата й, и по това, че единият от краката на фигурата от черти беше два пъти по-широк от другия.
Синдер поклати слисана глава.
Стълбата се разклати, докато Хиацинт слизаше по нея.
— Трябва да изтриеш рисунката — каза й той и откачи от колана си един мокър парцал.
— Защо? Не пречи.
Хиацинт й се присмя и преметна парцала през рамото й.
— Боядисваме кораба, за да се отървем от отличителните му белези.
— Но рисунката е толкова малка…
— И откога стана толкова сантиментална?
Синдер духна един кичур коса от лицето си.
— Добре. — Тя дръпна парцала от рамото си и се зае да изтрие боята, преди да е засъхнала. — Мислех, че аз съм тази, която раздава заповедите тук.
— Дано не си мислиш, че съм тук с теб само за да ме командориш. — Хиацинт пусна четката в кофата до стълбата. — Достатъчно заповеди съм изпълнил през живота си. Стига толкова.
Синдер сгъна парцала, като търсеше място по него, което още не беше изцапано с боя.
— Странен начин да покажеш предаността си.
Хиацинт се засмя на себе си, при все че Синдер не разбра какво толкова забавно намираше, отстъпи назад и погледна нагоре към огромния черен квадрат, който сега покриваше главната рампа на кораба.
— Добре стана.
Тя доизтри последните остатъци от рисунката — нейния собствен аматьорски портрет — и отиде при Хиацинт. Корабът вече не приличаше на онази Рампион, която тя бе свикнала да мисли за свой дом. Той вече не приличаше на откраднатия кораб на капитан Карсуел Трън.
Синдер преглътна буцата в гърлото си.
Навсякъде край нея непознати хора помагаха да съберат четките и кофите за бои, чистеха един на друг боята от лицата си, спираха да отпият вода на големи глътки и се усмихваха. Усмихваха се, защото бяха прекарали утрото заедно, завършвайки нещо докрай. Но по някакъв начин Синдер усещаше, че тя е в центъра на всичко това и без да иска, се чувстваше отделена от дружеското отношение, от приятелствата, които бяха изковани през дългите години съвместен живот в общността. Тя скоро щеше да си тръгне. Някой ден може би дори щеше да се завърне на Луна.