— Е, кога започваме с уроците по летене?
— Моля? — Синдер се бе сепнала.
— Корабът се нуждае от пилот — отвърна Хиацинт и кимна към предницата му, където прозорците на пилотската кабина светеха ослепително ярко под слънцето. — Време е сама да се научиш да летиш.
— Но… нали ти си ми пилот?
Мъжът се изсмя подигравателно.
— Ти май не си забелязала, че хората край теб честичко ги убиват. И аз не мисля, че тази тенденция скоро ще секне.
Едно момче, година-две по-малко от Синдер, изтича да й предложи бутилка с вода, но Хиацинт я взе от ръцете му пръв и отпи няколко дълги глътки. Синдер сигурно би се разгневила, ако думите му — толкова практични и едновременно с това болезнени — не й даваха възможност да изпита друго освен изненада.
— След обяда ще започна да те уча на основните неща — продължи той, като й подаде бутилката. Синдер я взе сковано. — Не се тревожи. Не е толкова трудно, колкото изглежда.
— Добре. — Синдер допи водата. — Аз съм свободна. Трябва само да предотвратя една огромна война, но то не е кой знае каква работа.
— Ама ти с това ли си се захванала? — мъжът я изгледа подозрително. — А аз си мислех, че просто боядисваме един космически кораб.
В ъгълчето на окото на Синдер звънна съобщение. От доктор Ърланд. Тя се изопна, но съобщението се състоеше от две кратки думи, от които целият й свят се завъртя.
— Събудил се е — каза тя почти на себе си. — Вълка се е събудил.
Синдер обърна гръб на кораба и на хората от града, които се мотаеха наоколо, освободи се от празната бутилка и хукна към хотела.
Вълка седеше изправен, когато Синдер влетя в хотелската стая. Беше бос, а тялото му все още увито в бинт. Той никак не се изненада да я види — сигурно я бе чул да тропа по старото дървено стълбище. Сигурно и я бе подушил.
— Вълк! Благодаря ви, звезди! Толкова се тревожихме. Как се чувстваш?
Очите му, не така живи както обикновено, блеснаха край нея в посока към коридора. Вълка се намръщи, сякаш беше объркан. Миг след това Синдер чу стъпки и се обърна точно когато доктор Ърланд мина край нея с медицинска чанта в ръцете си.
— Все още е под действието на силни болкоуспокоителни — обясни докторът. — Гледайте да не му задавате прекалено много объркващи въпроси, моля ви.
Синдер преглътна и приближи Вълка и доктора.
— Какво стана? — попита Вълка, като заваляше думите. По тона му личеше, че е изтощен.
— Бяхме нападнати от чародей — заразказва Синдер. Част от нея искаше да вземе ръката на Вълка, но досега най-близкият им контакт е бил някое и друго приятелско пощипване по брадичката, само толкоз. Нямаше да бъде естествено, затова тя реши да остане близо до него, а ръцете си стисна в юмруци в джобовете. — Простреляха те. Не знаехме дали… но вече си добре. Нали е добре, докторе?
Ърланд светна една лампа в очите на Вълка. Вълка се дръпна назад.
— По-добре е, отколкото очаквах. Явно си на път да се възстановиш напълно, стига да не вземеш да отвориш междувременно раните си.
— Намираме се на Земята — каза Синдер, без да знае дали това беше видно за Вълка, или не. — В Африка сме. В безопасност, засега.
Но Вълка беше разсеян, тревожен. Той килна глава и подуши въздуха. Намръщи се още повече.
— Къде е Скарлет?
Лицето на Синдер се изкриви. Беше очаквала въпроса му. И беше очаквала, че няма да знае как да му отговори, когато я попита.
Лицето на Вълка потъмня.
— Не я надушвам. Като че не е била тук… като че не е тук.
Доктор Ърланд допря един термометър до челото на Вълка, но той го сграбчи, преди да е отчел температурата му.
— Къде е Скарлет?
Ядосан, Ърланд сложи юмрук на кръста си.
— Ето точно такива резки движения не бива да правиш!
Вълка изръмжа и показа острите си зъби.
— Вълк, Скарлет не е тук — обади се Синдер и напрегна воля да не се свие назад, когато той извърна кръвнишкия си поглед към нея. Тя се помъчи да му обясни. — Чародейката я взе с нея. По време на битката на кораба. Беше жива, не мисля, че беше ранена. Но чародейката я взе на борда на капсулата. Хиацинт смята, че Скарлет й е била нужна, за да пилотира капсулата.
Ченето на Вълка увисна. От ужас, от нежелание да приеме истината. Той поклати глава, не.