— Вратата беше заключена. Как влезе? — Гласът ми прозвуча пискливо и несигурно.
Той не отговори, но нямаше и смисъл — Скот беше нефилим, следователно беше и плашещо силен. Бях почти сигурна, че ако слезех да проверя ключалката, щеше да се окаже, че я е изкривил с голи ръце.
— Проникването с взлом е незаконно — осведомих го аз.
— Кражбата също. Откраднала си нещо мое.
Облизах устни.
— Ти имаш пръстен на Черната ръка.
— Не е мой. Аз… аз го откраднах. — Колебанието го издаде, че лъже. — Върни ми пръстена, Нора.
— Не и преди да ми кажеш всичко.
— Можем да го направим и по трудния начин, ако предпочиташ. — Той се качи на първото стъпало.
— Не мърдай! — наредих му и набрах номера на полицията на мобилния си. — Още една крачка, и ще се обадя на полицията.
— Ще дойдат най-рано след двайсет минути.
— Не е вярно. — Но и двамата знаехме, че е вярно.
Скот направи още една крачка.
— Спри — наредих му. — Ще се обадя, кълна се.
— И какво ще им кажеш? Че си влязла с измама в стаята ми? Че си откраднала ценен накит?
— Майка ти ме пусна.
— Не би го направила, ако знаеше, че идваш ли крадеш от мен. — Той направи още една крачка и стълбите изскърцаха под тежестта му.
Трескаво мислех как да го накарам да спре. В същото време исках и да го подмамя да ми каже истината веднъж и завинаги.
— Ти ме излъга за Черната ръка. Голямо представление ми изигра онази вечер в спалнята си. А сълзите за малко да ме убедят.
Виждах, че мисълта му работи усилено, докато се мъчи да прецени колко знам.
— Наистина те излъгах — каза накрая. — Опитвах се да не те намесвам. Не ти трябва да си имаш вземане-даване с Черната ръка.
— Твърде късно. Той е убил баща ми.
— Баща ти не е единственият човек, когото Черната ръка иска да види мъртъв. Той иска и моята смърт, Нора. Нуждая се от пръстена. — Неусетно Скот се оказа чак на петото стъпало. — Важно е.
Смъртта му ли? Черната ръка не можеше да убие Скот. Той беше безсмъртен. Да не би Скот да си мислеше, че не го знам? И защо толкова държеше да си върне пръстена? Нали уж мразеше дамгата си. Хрумна ми нещо ново.
— Черната ръка не те е дамгосал принудително, нали? Станало е по твое желание. Ти си поискал да се присъединиш към обществото. Искал си да се закълнеш във вярност. Затова си запазил пръстена. Той е свещен знак, нали? Черната ръка ти го даде, след като те дамгоса, нали?
Ръката му стисна перилата.
— Не, принудиха ме.
— Не ти вярвам.
Той присви очи.
— Да не мислиш, че ще позволя на някакъв психопат да притисне нагорещен пръстен към кожата ми? Ако толкова се гордея с дамгата, защо я крия?
— Защото вие сте тайно общество. Убедена съм, че дамгата е нищожна цена за ползата от това да принадлежиш към такова тайно общество.
— Полза ли? Да не мислиш, че Черната ръка е направил нещо за мен? — Тонът му беше много остър. — Той е онзи с косата. Не мога да му избягам, а съм опитвал, повярвай ми. Вече не знам колко пъти.
Прецених думите му и го хванах в поредната лъжа.
— Той се е върнал — казах, изричайки на глас мислите си. — След като те е дамгосал. Излъга ме, че си го виждал само веднъж.
— Разбира се, че се върна — сряза ме Скот. — Обаждаше се късно вечер или се промъкваше, докато се връщах от работа, надянал ски маска. Винаги е тук.
— Какво искаше?
Той ме огледа.
— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли пръстена?
— Зависи дали ще ми кажеш истината.
Скот ядосано разтри главата си с кокалчетата на пръстите си.
— За пръв път го видях на четиринайсетия си рожден ден. Каза ми, че не съм човек, а нефилим като него. Каза, че трябва да се присъединя към групата, на която принадлежи той. Всички нефилими трябвало да се обединят. Нямало друг начин да се освободим от тиранията на падналите ангели. — Скот гледаше гневно нагоре по стълбите към мен, но в очите му се четеше и известна предпазливост, сякаш се опасяваше да не го помисля за луд. — Реших, че е откачил. Че халюцинира. Продължих да го отблъсквам, но той все се връщаше. Започна да ме заплашва. Каза, че падналите ангели ще ме спипат, когато навърша шестнайсет. Непрекъснато ме следеше — и на училище, и на работа. Твърдеше, че ми пази гърба и че трябва да съм му благодарен. После научи за дълговете ми от залаганията. Плати ги, понеже смяташе, че като благодарност за услугата ще се присъединя към групата. Не стана така — исках той да се махне. Когато го заплаших, че ще накарам татко да извади ограничителна заповед, ме замъкна в склада, върза ме и ме дамгоса. Заяви, че само така ще бъда в безопасност. Някой ден съм щял да му благодаря. — Съдейки по тона на Скот, този ден явно никога нямаше да настъпи.