— Трябва да поговорим — заяви тя, когато я наближих. Надигна се, седна и смъкна очилата си на носа, колкото да се виждаме. — Двамата с Пач сте сритали конете, нали?
Покатерих се върху капака на колата до нея.
— Кой ти каза?
— Риксън. Да знаеш, че се обидих. Аз съм ти най-добрата приятелка, не е редно да научавам такива работи от приятел на приятел. Или по-точно от приятел на бившето ти гадже — добави тя след кратък размисъл. Постави ръка на рамото ми и го стисна: — Как се чувстваш?
Не много добре. Обаче това беше едно от нещата, които се мъчех да заровя дълбоко в сърцето си, но нямаше да се получи, ако непрекъснато го обсъждам. Облегнах се на предното стъкло и вдигнах тетрадката си, за да засенча слънцето.
— Знаеш ли кое е най-лошото?
— Че от самото начало бях права и сега трябва да изтърпиш да чуеш: „Нали ти казах!“.
— Много смешно.
— Не е тайна, че Пач носи неприятности. Той разиграва номера с момчето, което се нуждае от изкупление, но уловката е, че лошите момчета не се нуждаят от изкупление. На тях им харесва да са лоши. Харесва им усещането за мощ, което получават, задето всяват паника и страх в сърцата на всички майки.
— Страхотно… прозрение.
— За теб винаги, скъпа. И още…
— Ви!
Тя размаха ръце.
— Изслушай ме. Оставила съм най-хубавото за накрая. Според мен е добре да премислиш приоритетите си по отношение на момчетата. Трябва да ти намерим някой бой скаут, който да те научи да цениш свестните мъже в живота си. Например Риксън.
Завъртях очи и я удостоих с поглед, който казваше „Майтапиш се, нали?“.
— Мразя този поглед — призна Ви. — Риксън е наистина свестен тип.
Продължихме да се взираме една в друга още известно време.
— Добре де, може би бой скаут е малко преувеличено — призна Ви. — Но смисълът на всичко това е, че можеш да имаш полза от един свестен млад мъж, който не се облича само в черно. Между другото, това за какво е? Защо Пач се изживява като командос?
— Снощи видях Марси и Пач заедно — признах с въздишка. Ето, казах го.
Ви примигна няколко пъти, докато смели информацията.
— Моля? — зяпна тя.
Кимнах:
— Видях ги. Тя го прегръщаше. Бяха заедно в една билярдна зала в Спрингвейл.
— Проследила си ги?
Искаше ми се да я скастря, че заслужавам повече уважение, но успях само да заявя с равен глас:
— Скот ме покани да играем билярд. Отидох с него и там ги срещнахме. — Искаше ми се да разкажа на Ви случилото се до този момент, но и на нея, както и на Марси, не можех да обясня всичко. Как да й кажа за нефилима с червения потник, който проби масата с щеката?
Ви явно отчаяно се мъчеше да намери някакъв отговор.
— Е, както вече ти казах, щом си видяла светлина в края на тунела, просто не се обръщай назад. Може би Риксън има някой приятел. Друг, не Пач… — сконфузено замълча тя.
— Не ми трябва гадже. Трябва ми работа.
Ви направи нескрита гримаса.
— Пак ли ще говорим за работа? Не разбирам какво му е приятното.
— Нуждая се от кола, а за да си купя, ми трябват пари. Следователно — и работа. — В главата си имах списък с причините, поради които трябваше да си купя онзи фолксваген кабриолет: колата беше малка и лесна за паркиране, беше и икономична — допълнителен плюс, като се има предвид, че едва ли щях да разполагам с достатъчно пари за бензин, след като платя хиляда долара за колата. И макар да съзнавах, че е нелепо да усещам връзка с нещо неодушевено и практично като кола, започвах да гледам на кабриолета като на метафора за промяната в живота си. Свобода да ходя, когато и където си поискам. Свобода да започна на чисто. Свобода от Пач и от всичките ни общи спомени, които още не бях намерила начин да затворя някъде.
— Майка ми е приятелка с един от нощните управители в „Енцо“ — търсят бариста.
— Не разбирам нищо от тази работа — свих рамене.
— Правиш кафе, наливаш го, поднасяш го на нетърпеливите клиенти. Какво му е трудното?
Четирийсет и пет минути по-късно двете с Ви бяхме на брега, разхождахме се по дъсчената променада, отлагахме писането на домашните и разсеяно зяпахме витрините. Понеже и двете нямахме работа, а следователно — и пари, просто усъвършенствахме умението си да зяпаме. Стигнахме в края на пътеката и забелязахме някаква пекарна. Буквално чувах как устата на Ви се пълни със слюнка, докато надничахме през витрината към тавите с понички.