— Какво, за бога… — поде Ви.
Млъкна, когато извадих и листа. С черно мастило пишеше:
„Пръстенът е на Черната ръка. Той уби баща ти.“
Осма глава
Ви първа скочи от стола си.
Настигнах я на входа на пекарната и двете заедно изхвърчахме на ослепителното слънце навън. Заслонихме очите си с ръка и огледахме тротоара в двете посоки. Притичахме до пясъка и направихме същото. По плажа имаше хора, но не забелязах нито едно познато лице.
Сърцето ми биеше до пръсване и попитах Ви:
— Според теб, това някаква шега ли е?
— Не ми е смешно.
— Скот ли е бил?
— Може би. Беше тук преди малко.
— Или Марси? — Марси беше единственият друг човек, за когото се сещах, способен да прояви подобно безсърдечие.
Ви ме стрелна с остър поглед.
— Злобна шега? Възможно е.
Но дали Марси беше толкова жестока? И би ли си направила труда? Нужно беше много повече от болезнена забележка, подметната мимоходом. Бележката, пръстенът, дори доставката му. Изискваха планиране. А Марси ми изглеждаше като човек, който се отегчава и след пет минути сериозен размисъл.
— Да стигнем до дъното на тази работа — предложи Ви и се запъти обратно към входа на пекарната. Вътре повика Маделин: — Трябва да поговорим. Как изглеждаше този тип? Висок? Нисък? Кестеняв? Рус?
— Носеше шапка и слънчеви очила — отговори Маделин и погледна крадешком другите служители в пекарната, чието внимание Ви беше успяла да привлече. — Защо? Какво има в плика?
— Ще трябва да се постараеш повече — осведоми я Ви. — Как точно беше облечен? Имаше ли някакъв надпис на шапката му? Брада или мустаци?
— Не си спомням — заекна момичето. — Носеше черна шапка. Или пък кафява. Струва ми се, че беше обут с джинси.
— Струва ти се?
— Стига — дръпнах Ви за ръката. — Тя не помни. — Погледнах към Маделин: — Благодаря за помощта.
— За помощта ли? Че тя изобщо не ни помогна. Не може да приема пликове от разни непознати и после да не помни как изглеждат.
— Мислела е, че този тип ми е гадже.
Маделин закима енергично:
— Така е! Съжалявам. Реших, че е подарък. Нещо лошо ли имаше в плика? Искате ли да повикам полиция?
— Искаме да си спомниш как изглеждаше онзи психопат — изстреля Ви в отговор.
— С черни джинси! — изстреля внезапно Маделин. — Спомних си, че носеше черни джинси. Почти съм сигурна.
— Почти сигурна? — попита Ви.
Издърпах я навън и я поведох по алеята. След като й дадох достатъчно време да се поохлади, каза:
— Скъпа, много съжалявам за това. Трябваше най-напред аз да погледна в плика. Хората са глупави. А който ти е изпратил този плик, е най-глупавият от всички. Бих го покосила с нинджа звезда, ако можех.
Знаех, че се опитва да разведри обстановката, но мислите ми вече бяха пет крачки напред. Не мислех за смъртта на татко. Бяхме стигнали до една тясна ивица между два магазина и аз дръпнах Ви от алеята и я натиках между сградите.
— Чуй ме, трябва да поговорим. Вчера ми се стори, че видях баща си. Тук, на пристана.
Ви впери поглед в мен, но нищо не каза.
— Беше той, Ви. Сигурна съм.
— Миличка… — започна тя скептично.
— Мисля, че той все още е жив.
Баща ми беше погребан в затворен ковчег. Може да се бе случило недоразумение, да беше станала грешка и през онази нощ да не е загинал моят баща. Може той да беше получил амнезия и затова да не се беше прибрал. Може би нещо друго го спираше… или пък някой…
— Не знам как да го кажа — заяви Ви и погледът й зашари къде ли не, само не към лицето ми. — Той няма да се върне.
— Тогава как ще обясниш онова, което видях? — попитах отбранително, обидена, че тя не ми вярва. В очите ми пареха сълзи, но аз бързо ги прогоних.
— Бил е някой друг. Някой, който прилича на баща ти.
— Ти не беше там. Видях го! — Не исках да съм рязка. Но нямаше да се примиря с фактите. Не и след всичко, което бях преживяла. Преди два месеца се хвърлих от тавана на гимнастическия салон в училище. Знаех, че съм умряла. Не можех да отрека онова, което помнех от онази нощ. Но въпреки това…