Въпреки това днес бях жива.
Имаше шанс и баща ми да е жив. Вчера го видях. Наистина. Може да се е опитвал да се свърже с мен, да ми изпрати послание. Искал е да ми каже, че е жив и да не се отказвам от него.
Ви поклати глава:
— Не го прави.
— Няма да се откажа. Не и докато не узная истината. Трябва да разбера какво се е случило през онази нощ.
— Не, не трябва — категорично отсече Ви. — Остави духа на баща си да почива в мир. Нищо няма да промениш, като се ровиш в миналото — само ще се наложи да го преживееш отново.
Да оставя духа на татко да почива в мир ли? Ами аз? Как щях аз да намеря покой, докато не узная истината? Ви не разбираше. Нейният баща не беше изчезнал необяснимо и жестоко. Нейното семейство не беше разбито. Тя си имаше всичко.
А на мен ми беше останала единствено надеждата.
Прекарах неделния следобед в бистрото на Енцо в компанията на периодичната таблица, като вложих цялото си внимание в домашното, за да опитам да прогоня мислите за татко и за плика с бележката, че Черната Ръка е виновникът за смъртта му. Сигурно беше жестока шега. Пликът, пръстенът, бележката — нечия извратена представа за шега. Може би Марси, може би Скот. Но честно казано, се съмнявах, че е някой от двамата. Скот звучеше искрено, когато изрази съболезнованията си към мен и мама. А жестокостта на Марси винаги е била незряла и спонтанна.
Седях пред компютъра и вече бях влязла в интернет, затова пуснах търсене на Черната ръка. Исках да си докажа, че в бележката няма и доза истина. Сигурно някой беше попаднал на пръстена в магазин за вехтории, беше му хрумнала хитрата идея за Черната ръка, проследил ме бе до дъсчената променада и беше помолил Маделин да ми предаде плика. Като обърна поглед назад, не ми се струваше важно, че Маделин не може да си спомни как е изглеждал онзи тип, понеже най-вероятно не той беше инициаторът на противния номер. Истинският извършител сигурно беше спрял някой случаен минувач и му беше дал няколко долара, за да предаде плика. Аз поне така щях да направя. Ако бях извратеняк, който обича да наранява хората.
На монитора се появи страница с линкове за Черната ръка. Първият беше за тайно общество, заподозряно в убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд през 1914 година, станало повод за избухването на Първата световна война. Следващият линк беше към рок група. Черната ръка беше и името на група вампири в ролева игра. И накрая, в началото на двайсети век италианска банда, наречена Черната ръка, беше помела Ню Йорк като вихър. В нито един линк не се споменаваше Мейн. На нито едно изображение не се виждаше железен пръстен с релефен юмрук.
Ето видя ли, казах си. Лоша шега.
Усетих, че съм се отклонила точно към темата, която не биваше да ме занимава, затова отново забодох поглед в домашното. Трябваше да овладея химическите формули и изчисляването на атомната маса. Предстоеше първото ми лабораторно упражнение по химия, а с Марси за партньор се готвех за най-лошото — допълнителни часове, през които да мъкна мъртвото й тегло. Пресметнах нещо на калкулатора, после старателно преписах отговора в отворената си тетрадка и го повторих наум, за да възпра мислите си за Черната ръка.
В пет часа се обадих на мама, която беше в Ню Хампшър.
— Обаждам се — казах. — Как върви работата?
— Все така. При теб?
— В „Енцо“ съм и се опитвам да уча, но манговият шейк ме разсейва.
— Като те слушам, и аз огладнях.
— Достатъчно, за да се прибереш?
Тя ми отвърна с една от своите „неволни“ въздишки.
— Де да можех. Ще си приготвим вафли и шейкове за късна закуска другата събота.
В шест часа Ви ми звънна и ме уговори да отидем на фитнес. В седем и половина ме остави пред къщата. Тъкмо си взех душ и застанах пред хладилника, за да извадя остатъка от пържените зеленчуци, които мама беше оставила предния ден, преди да замине, когато някой почука силно на входната врата.
Надникнах през шпионката. Отвън Скот Парнел беше направил хипарския знак на мира.
— Надсвирването на бандите! — изрекох на глас и се плеснах по челото. Съвсем бях забравила да му звънна и да откажа ангажимента. Сведох поглед към долнището на пижамата си и изстенах.
След неуспешен опит да бухна мократа си коса, дръпнах резето и отворих.
Скот огледа пижамата ми и установи:
— Забравила си.
— Майтапиш ли се? С нетърпение очаквах този ден, просто малко закъснявам. — Посочих зад рамото си към стълбите: — Отивам да се облека. Ти защо не… претоплиш малко зеленчуци? В една синя кутия в хладилника са.