Божичко.
— Ще те оставя тук — спря Скот до тротоара. — Намери ни хубави места. Близо до сцената, в средата.
Слязох и тръгнах към края на опашката. Честно казано, досега не бях ходила в клуб, където се плаща входна такса. Животът ми се състоеше от ходене на кино и по сладкарници в компанията на Ви.
Мобилният ми звънна с мелодията на Ви.
— Алармата за тревога е официално изключена — оповести тя.
— Ви! Страхотно! Къде си?
— Наблизо. Чувам подгряващата група, но виждам само релсите и някакви изоставени фургони.
— На няколко пресечки си. С доджа ли идваш, или пеша?
— С доджа.
— Намери къде да паркираш и ще се видим на входа.
Дръпнах се от опашката, която растеше с всяка минута. Завих зад ъгъла и тръгнах към следите, които беше оставил мустангът на Скот. Тротоарът беше напукан и неравен, занемарен през годините, и понеже уличните лампи бяха малко и нарядко, се налагаше много да внимавам къде стъпвам, за да не се спъна. Складовете надолу по уличката бяха тъмни, а прозорците им приличаха на слепи очи. В края на уличката складовете отстъпваха място на изоставени тухлени къщи, надраскани с графити. Преди стотина години сигурно това е бил най-оживеният квартал на Колдуотър. Вече не. Луната лееше зловеща прозрачна светлина над това гробище от сгради.
Скръстих ръце пред тялото си и тръгнах по-бързо. След две пресечки някакъв силует изникна от мрака.
— Ви? — провикнах се.
Фигурата продължи да върви към мен с наведена глава и пъхнала ръце в джобовете. Не беше Ви, а някакъв мъж, висок и слаб, с широки рамене и смътно позната походка. Не ми беше особено приятно да се разминавам сама с мъж точно тук, затова извадих мобилния от джоба си. Тъкмо се канех да звънна на Ви и да разбера точно къде се намира, когато мъжът мина под една улична лампа. Беше облечен с авиаторското кожено яке на татко.
Заковах се на място.
Той не ми обърна внимание, а се качи по някакво стълбище и хлътна в една от изоставените къщи.
Косъмчетата на шията ми настръхнаха.
— Татко?
Инстинктивно хукнах. Пресякох улицата, без да си направя труда да се огледам за коли, понеже знаех, че няма. Стигнах до къщата, в която бях сигурна, че е влязъл, и опитах да отворя двойната врата. Беше заключена. Дърпах бравите, тропах по крилата на вратата, но нищо. Заслоних очите си с ръце и надникнах през един от прозорците от двете страни на вратата. Вътре не светеше, но различавах мебелите, покрити с бели покривала. Сърцето ми биеше лудешки. Дали татко беше жив? Дали през цялото време е живял… тук?
— Татко! — провикнах се през стъклото. — Аз съм, Нора!
Горе на стълбището в къщата обувките му изчезнаха навътре по коридора.
— Татко! — извиках и задумках по стъклото. — Аз съм тук, навън!
Отстъпих назад с наведена глава и вдигнах поглед към прозорците на втория етаж с надеждата да видя силуета му.
Задният вход.
Тази мисъл изплува в съзнанието ми и аз тутакси реагирах. Хукнах надолу по стълбите и се шмугнах в тесния проход между тази къща и съседната. Разбира се. Задната врата. Ако беше отключена, щях да вляза вътре при татко…
Ледена тръпка докосна тила ми. После се спусна надолу по гръбнака ми и мигом ме парализира. Стоях в края на прохода, приковала очи към задния двор. На вятъра покорно се поклащаха клони. Отворената порта скърцаше на пантите си. Съвсем бавно отстъпих назад — не възнамерявах да се доверя на покоя. Нямаше да повярвам, че съм сама. И преди се бях чувствала така и това винаги означаваше опасност.
Нора, не сме сами. Има и още някой. Върни се.
— Татко? — прошепнах, а мислите ми се стрелкаха във всички посоки.
Иди да намериш Ви. Трябва да се махнеш! Пак ще те открия. Побързай!
Пет пари не давах какво казва — нямаше да си тръгна. Не и преди да разбера какво става. Не и преди да го видя. Как можеше да очаква да си тръгна? Той беше тук. У мен забълбука облекчение и радостно вълнение, което засенчи страха ми.
— Татко? Къде си?
Нищо.
— Татко? — опитах отново. — Няма да си тръгна.
Този път получих отговор.
Задната врата е отключена.