Докоснах главата си, понеже усещах как думите отекват вътре. Този път гласът му прозвуча различно, но не достатъчно, за да ме накара да се замисля по-сериозно. Малко по-студено, може би? Малко по-остро?
— Татко? — прошепнах съвсем тихичко.
Вътре съм.
Гласът му вече беше по-силен, истински. Не звучеше само в главата ми, а и в ушите. Обърнах се към къщата, напълно уверена, че татко се е обадил през един от прозорците. Слязох от покритата с плочи пътека и колебливо поставих длан на рамката. Отчаяно исках да съм с него, но в същото време цялата настръхнах — предупреждение, че може и да е номер. Капан.
— Татко? — Гласът ми потрепери. — Страх ме е.
От другата страна на стъклото една ръка се докосна до моята, пет пръста прилепнаха към моите. Златната брачна халка на татко беше на безименния пръст на лявата му ръка. Кръвта ми забушува толкова силно, че свят ми се зави. Той беше. Татко беше на сантиметри от мен. Жив.
Влез вътре. Нищо няма да ти направя. Влез, Нора.
Настоятелността му ме изплаши. Задрасках по стъклото, опитвайки се да напипам ключалката, обзета от отчаяно желание да го прегърна, да не го пусна пак да си тръгне. По бузите ми рукнаха сълзи. Зачудих се дали да не хукна към задната врата, но не можех да го оставя дори за секунди. Не можех отново да го изгубя.
Притиснах длан към стъклото още по-силно.
— Тук съм, татко!
Този път стъклото се заскрежи от допира ми. Тънички ледени жилки се разклониха по прозореца с чупливо пукане. Дръпнах се рязко от внезапния студ, който плъзна по ръката ми, но кожата ми бе залепнала за стъклото и бе замръзнала. Изписках и опитах да се освободя с помощта на другата си ръка. Дланта на татко разтопи стъклото и стисна моята, за да не избягам. Той ме дръпна рязко, тухлите закачиха дрехите ми, ръката ми невъзможно хлътна в прозореца. В мен се втренчи собственото ми ужасено отражение, устата ми зина в смаян писък. Единствената мисъл в главата ми беше, че това не може да е татко.
— Помощ! — извиках. — Ви! Чуваш ли ме? Помощ!
Мятах се неистово, опитвайки да се освободя чрез тежестта на тялото си. Остра болка плъзна по ръката ми, която той стискаше, и в съзнанието ми избухна осезаем образ на нож — сякаш главата ми се разцепи на две. По ръката ми пробяга огън — той ме намушка.
— Престани! — изпищях. — Боли!
Кръв.
Усетих как присъствието му се нагъва в съзнанието ми, как собственото му зрение замъглява моето. Навсякъде имаше кръв. Черна и хлъзгава… и моя. В гърлото ми се надигна жлъчка.
— Пач! — изкрещях в нощта с неподправен ужас и бездънно отчаяние.
Ръката около моята се разтвори и аз се строполих заднишком на земята. Инстинктивно притиснах ранената си ръка към ризата, за да спра кървенето, но за мое смайване кръв нямаше. Нито порязано.
Жадно поех въздух и вдигнах поглед към прозореца. Беше съвсем непокътнат и в него се отразяваше дървото зад мен, което се поклащаше напред-назад в нощния въздух. Бързо се изправих на крака и, залитайки, тръгнах по тротоара. Хукнах по посока на „Девилс Хендбег“, като през няколко крачки се озъртах назад. Очаквах да видя как баща ми — или неговият двойник — излизат от някоя къща с нож в ръка, но тротоарите си останаха безлюдни.
Извърнах се напред, за да пресека улицата, и я видях половин секунда, преди да се блъсна в нея.
— Ето те и теб — каза Ви и протегна ръка да ме успокои, понеже аз едва не се разкрещях. — Разминали сме се. Стигнах до „Девилс Хендбег“ и се върнах, за да те потърся. Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.
Не исках да стоя повече на ъгъла на улицата. Докато размишлявах над случилото се в къщата, нямаше как да не си спомня как блъснах Чонси с доджа. Малко след това колата бе възстановила нормалното си състояние и от инцидента не беше останала и следа. Този път обаче беше лично. Ставаше дума за баща ми. Очите ми горяха, челюстта ми трепереше, докато говорех.
— Аз… пак ми се стори, че видях татко.
Ви ме обгърна с ръце.
— Миличка.
— Знам, не е било наистина. Не е било наистина — повторих, опитвайки се да се успокоя. Примигнах няколко пъти, понеже сълзите замъгляваха очите ми. Обаче имах чувството, че е било съвсем истинско. Съвсем…
— Искаш ли да поговорим за това?
Какво имаше да говорим? Преследваха ме привидения. Някой бърникаше в мозъка ми. Играеше си с мен. Паднал ангел? Нефилим? Призракът на баща ми? Или пък собственото ми съзнание ме предаваше? Не за пръв път си въобразявах, че съм видяла баща си. Мислех, че той се опитва да се свърже с мен, но може би беше механизъм за самозащита. Може би съзнанието ми ме караше да виждам неща, които отказвах да приема, че са си отишли завинаги. Запълвах празнината, защото така ми беше по-лесно, отколкото да се откажа.