— Откъде знаеш, че имам фалшиви документи?
Тя ме изгледа с поглед, който казваше „за тъпа ли ме вземаш“.
— Тук си, нали?
— Как смяташ да влезеш?
— Както и ти.
— Имаш фалшиви документи за самоличност ли? — Не можех да повярвам. — И от кога?
Ви ми намигна.
— Риксън го бива не само в целувките. Хайде, да вървим. Понеже си добра приятелка, дори не би ти хрумнало да ме накараш да избягам от къщи и да наруша наказанието си за едното нищо. Особено след като вече се обадих на Риксън и той идва.
Изстенах. Само че вината не беше на Ви. Аз бях решила, че е добра идея да дойдем тук тази вечер.
Опашката се придвижваше бързо, изливаше се в сградата и противно на здравия си разум платих входната такса и последвах Ви в тъмното, вмирисано и задушно помещение. В известен смисъл ми се стори странно приятно да съм заобиколена от мрак и от шум. Музиката беше твърде силна, за да мога да мисля, което означаваше, че дори да исках, не можех да се съсредоточа върху Пач и какво прави той в този момент с Марси.
Отзад имаше боядисан в черно бар, с метални столчета и висящи от тавана лампи. Двете с Ви заехме последните две свободни столчета.
— Документи? — попита типът зад бара.
Ви поклати глава:
— Диетична кола, моля.
— За мен чери кола — поръчах.
Ви ме смушка в ребрата и се наведе настрани.
— Видя ли това? Поиска ни документите. Страхотно, нали? Обзалагам се, че е искал да разбере как се казваме, но се е срамувал да попита.
Барманът напълни две чаши и ги плъзна по плота, а те спряха точно пред нас.
— Готин номер — надвика Ви музиката.
Той й показа среден пръст и се насочи към следващия клиент.
— И бездруго беше прекалено нисък за мен — каза тя.
— Да си виждала Скот? — попитах и се поизпънах на високото си столче, мъчейки се да надникна над тълпата. Беше имал предостатъчно време да паркира, но не го виждах. Може пък да не е искал да използва платения паркинг и да е отишъл по-надалеч, за да си намери безплатно място. И все пак. Ако не беше паркирал на три километра оттук, което ми се струваше малко вероятно, вече би трябвало да се е върнал.
— Опа! Познай кой влезе току-що. — Ви беше вперила поглед някъде над рамото ми и изражението й стана мрачно и свъсено. — Марси Милар, ето кой.
— Нали си тръгна! — Бодна ме гняв. — Пач с нея ли е?
— Не.
Изпънах рамене и се поизправих на стола.
— Спокойна съм. Мога да се справя. Най-вероятно тя изобщо няма да ни забележи. Ако ни забележи, няма да дойде да си говорим. — И макар изобщо да не го вярвах, добавих: — Вероятно има някакво извратено обяснение защо се е качила в джипа му.
— Както има извратено обяснение и защо носи шапката му ли?
Залепих длани на бар плота и се завъртях. И наистина, Марси си пробиваше с лакти път през тълпата, а русата й опашка се подаваше под шапката на Пач. Ако и това не беше доказателство, че са заедно, не знам какво беше.
— Ще я убия — казах на Ви, се обърнах отново към бара и грабнах чери колата си, понеже усещах как лицето ми пламва.
— Разбира се. И скоро ще имаш шанс, понеже тя идва насам.
След малко Марси изгони човека до мен от мястото му и се настани на столчето. Свали шапката на Пач, разтърси коса, после притисна шапката към лицето си и вдъхна дълбоко.
— Мирише забележително, нали?
— Ей, Нора — обади се Ви, — Пач нямаше ли въшки миналата седмица?
— На какво ли ухае? — попита риторично Марси. — На прясно окосена трева? На екзотична подправка? Или пък… на мента?
Стоварих чашата си малко по-силно от нужното и питието ми се разля на бара.
— Много екологично от твоя страна — каза Ви. — Да рециклираш боклука на Нора.
— Готин боклук е по-добре от дебел боклук — отбеляза Марси.
— Ето ти да видиш кой е дебел! — каза Ви, грабна моята чери кола и се прицели към Марси. Но в този момент някой от тълпата блъсна Ви в гръб и вместо да полети право към Марси, колата поля и трите ни.