Поех си няколко пъти накъсано въздух. Усещах как пулсът ми тупти на китките и в дланите, здраво стиснали волана.
Изкачих се по Уолнът, но веднага щом превалих възвишението, направих ляв завой през насрещното движение. Раздрусах се върху железопътните релси, проправяйки си път през тъмен квартал от порутени тухлени къщи. Знаех къде се намирам: в бандитския квартал. Името се бе наложило преди десетина години, когато трима тийнейджъри се бяха застреляли един друг на една детска площадка.
Намалих, понеже една къща, разположена доста по-навътре от платното, привлече вниманието ми. Не светеше. В дъното на двора имаше празен гараж. Вкарах доджа на заден по алеята и право в гаража. Проверих три пъти дали вратите са заключени и изключих фаровете. Зачаках, опасявайки се, че фаровете на джипа всеки момент ще се появят на улицата.
Зарових в чантата си и извадих мобилния.
— Здрасти — обади се Ви.
— Кой друг е пипал картичката от Пач! — попитах настойчиво и думите ми прокънтяха.
— А?
— Пач лично ли ти даде картичката? Или Риксън? Някой друг да я е пипал?
— Ще ми кажеш ли какво става?
— Мисля, че ме упоиха.
Мълчание.
— Смяташ, че по картичката е имало наркотици? — повтори най-накрая Ви със съмнение.
— Хартията миришеше на парфюм — обясних нетърпеливо. — Кажи ми кой ти я даде. Обясни ми точно как я получи.
— Докато идвах към библиотеката да ти донеса тарталетите, Риксън ми звънна, за да пита къде съм — бавно поде тя. — Срещнахме се пред библиотеката, а в пикапа на Риксън беше Пач. Пач ми даде картичката и ме помоли да ти я предам. Взех я и ти я донесох вътре заедно с тарталетите и с ключовете на доджа, после излязох навън при Риксън.
— Някой друг да е пипал картичката?
— Никой.
— По-малко от половин час, след като получих картичката, припаднах на пода в библиотеката. Събудих се чак след два часа.
Ви не ми отговори веднага и аз сякаш чувах всяка нейна мисъл, докато се мъчеше да осмисли всичко. Накрая каза:
— Сигурна ли си, че не е било от умора? Аз не бих могла толкова дълго да си пиша домашните, без да ми се доспи.
— Когато дойдох на себе си — продължих, — в библиотеката имаше още някой. Мисля, че е бил същият човек, който ме е упоил. Подгони ме. Успях да изляза от сградата, но той ме последва по Уолнът.
Поредното озадачено мълчание.
— Колкото и да не харесвам Пач, не си представям да те упои. Гадняр е, обаче си има граници.
— Тогава кой? — прозвуча малко пискливо гласът ми.
— Не знам. Къде си сега?
— В бандитския квартал.
— Моля? Махай се от там, преди да са те обрали. Ела тук. Остани да преспиш при мен. Ще разнищим тази работа. Ще разберем какво се е случило.
Думите й обаче прозвучаха като празна утеха. Ви беше не по-малко озадачена от мен.
Останах скрита в гаража сигурно двайсетина минути, преди да събера достатъчно смелост да се върна на улицата. Нервите ми бяха опънати докрай, мислите ми кръжаха безразборно. Реших да не минавам по Уолнът, понеже имаше вероятност джипът да кръстосва улицата и да ме търси. По задните пресечки се добрах до къщата на Ви, нарушавайки всички ограничения на скоростта.
Недалеч от къщата й в огледалото за обратно виждане забелязах червено-синята полицейска лампа.
Спрях доджа отстрани на пътя и отпуснах глава на волана. Знам, че карах твърде бързо и се ядосвах на себе си, задето го бях направила точно тази нощ.
След минутка нечии кокалчета почукаха на стъклото. Натиснах копчето и отворих прозореца.
— А, отдавна не сме се виждали — каза детектив Басо.
Защо трябваше да попадам точно на него, запитах се мислено.
Той извади кочана с талоните си.
— Шофьорска книжка и регистрация на колата, знаеш процедурата.
Понеже нямаше как да отърва глобата, не и от детектив Басо, не виждах смисъл да се преструвам, че се разкайвам.
— Не знаех, че детективите пишат и фишове за глоби.
Той се усмихна тъничко като бръснач.
— Пожар ли има някъде?
— Може ли просто да ме глобите и да си ходя?