— Има ли алкохол в колата?
— Проверете — разперих ръце аз.
— Излизай навън.
— Защо?
— Излизай и тръгни по линията — посочи ми той осевата линия на пътя.
— Смятате, че съм пияна ли?
— Смятам, че си луда, но проверявам и дали си трезва.
Излязох и затръшнах вратата зад гърба си.
— Докъде?
— Ще ти кажа кога да спреш.
Постарах се да стъпвам по линията, но всеки път когато сведях очи, погледът ми се замъгляваше. Все още усещах въздействието на наркотика, което пречеше на координацията ми, и колкото повече се стараех да стъпвам точно на линията, толкова по-осезаемо усещах, че се олюлявам.
— Не може ли просто да ме глобите, да ме плеснете през ръцете и да ме изпратите да си ходя? — Тонът ми звучеше предизвикателно, но вътрешно цялата се бях смразила. Ако не успеех да издържа теста, детектив Басо можеше и да ме арестува. Вече и бездруго бях разтърсена до дън душа, нямаше да понеса и една нощ зад решетките. Ами ако човекът от библиотеката отново опиташе да ме нападне?
— Много ченгета от малките градчета като нищо ще те пуснат. Някои дори биха взели подкуп. Аз обаче не съм от тях.
— Има ли значение, че бях упоена?
Той се изсмя мрачно.
— Упоена значи.
— Бившето ми гадже ми изпрати някаква парфюмирана картичка. Отворих я и припаднах.
Детектив Басо не ме прекъсна, затова продължих:
— Спала съм повече от два часа. Когато се събудих, библиотеката беше затворена. Някой беше вързал бравата на вратата… — Не довърших.
Той ми направи знак да продължа:
— Хайде, давай. Тъкмо стигнахме до най-интересното.
Твърде късно си дадох сметка, че съм загазила, и то по своя вина. Признах, че съм била в библиотеката тази вечер, в компютърната зала. На другия ден, когато библиотеката отвореше, щяха да съобщят в полицията за счупения прозорец. Изобщо не се съмнявах кого щеше да потърси най-напред детектив Басо.
— Била си в компютърната зала — подкани ме той. — И после?
Вече беше твърдо късно да дам на заден. Трябваше да довърша историята и да се надявам на най-добрия възможен изход. Може пък някак да успеех да убедя детектив Басо, че не съм виновна — че всичките ми постъпки са оправдани.
— Някой беше завързал бравата и трябваше да хвърля един монитор през стъклото на вратата, за да изляза.
Той отметна глава назад и се разсмя:
— Има си име за момичета като теб, Нора Грей. Откачалки. Ти си като досадна муха, която никой не може да прогони. — Върнахме се до патрулната кола и той измъкна отвътре радиостанцията. — Искам някой да мине през библиотеката и да провери компютърната зала. Кажете ми какво сте открили — каза той на диспечерката. Облегна се на колата и погледна часовника си.
— Според теб след колко минути ще ми се обадят? Разполагам с признанието ти, Нора. Мога да те арестувам за влизане с взлом и вандализъм.
— Ако бях влязла с взлом, нямаше да се окажа държана в библиотеката против волята си — обясних притеснено.
— Ако някой насила те е затворил в интернет залата, какво търсеше на Хикъри с осемдесет километра в час?
— Успях да се измъкна от стаята, докато онзи се качваше с асансьора.
— Онзи ли? Видя ли го? Опиши извършителя.
— Не го видях, но беше мъж. Стъпваше тежко, докато слизаше по стълбите да ме хване. Твърде тежко за жена.
— Запъваш се. Обикновено това означава, че човекът лъже.
— Не лъжа. Бях затворена в интернет залата и някой се качваше с асансьора, за да ме хване.
— Добре.
— Кой друг ще е в сградата толкова късно? — попитах остро.
— Портиерът? — с лекота подметна той.
— Не беше облечен като портиер. Когато погледнах нагоре по стълбите, видях тъмен панталон и тъмни гуменки.
— Значи, като се изправиш в съда, ще се проявиш като специалист по портиерското облекло.
— Онзи тип ме проследи от библиотеката, качи се в колата си и ме преследваше. Портиер не би постъпил така.
Радиото изпращя и детектив Басо се наведе в колата, за да вземе приемника.
— Обиколих библиотеката — съобщи мъжки глас.
— Нищо.
Детектив Басо ме стрелна подозрително с поглед.
— Нищо? Сигурен ли си?
— Повтарям — нищо.
Нищо? Вместо облекчение изпитах паника. Бях разбила стъклената врата на интернет залата. Наистина бях. Съвсем реално се случи. Не си въобразявах. Не…