Не мислих дълго. Всичко в корема ми се преобърна. На алеята беше паркиран черният джип „Командър“ на Пач. Очевидно беше пристигнал първи. Сигурно е бил насаме с Марси часове преди началото на празненството. Не исках да знам какво са правили. Поех си дълбоко въздух и си казах, че мога да се справя. Нали точно това доказателство търсех?
— За какво мислиш? — попита Ви, също вперила поглед в джипа.
— Че ми иде да повърна.
— Във фоайето на Марси ще е идеално. Не, сериозно. Нещо против, че Пач е тук?
Стиснах зъби и леко вирнах брадичката си.
— Марси ме покани тази вечер. Имам същото право да съм тук като Пач. Няма да допусна да ми диктува къде да ходя и къде не. — Голям смях, като се има предвид, че правех точно обратното.
Входната врата на Марси беше отворена и водеше към тъмен мраморен коридор, претъпкан с тела, които се извиваха в ритъма на Джей-Зи. Фоайето преминаваше в голяма дневна с висок таван и тъмни викториански мебели. По всички мебели, включително по масичката за кафе, бяха насядали хора. Ви се поколеба на входа.
— Само секунда да се подготвя мислено за това — опита тя да надвика музиката. — Искам да кажа, че сигурно цялото това място ще е заразено от Марси. Снимки на Марси, мебели на Марси, миризми на Марси. Като стана дума за снимки, не е зле да намерим стари семейни снимки. Много ми се иска да видя как е изглеждал бащата на Марси преди десет години. Когато дават рекламите на представителството му по телевизията, не мога да определя дали изглежда толкова млад благодарение на пластичните операции, или заради огромните количества грим.
Стиснах я за лакътя и я завъртях към себе си.
— Нали няма да ме зарежеш сега?
Ви надникна вътре и се намръщи.
— Добре, но те предупреждавам, че ако видя дори един чифт бикини, си тръгвам от тук. Същото важи и за използваните кондоми.
Отворих уста и тутакси я затворих отново. Твърде вероятно беше да видим и двете, затова беше в мой интерес да не приемам условията на Ви официално.
От по-нататъшни дискусии ме спаси Марси, която се появи грациозно от кухнята, понесла купа с пунш. Изгледа двете ни критично:
— Поканих теб — каза ми тя, — нея не.
— Радвам се да се видим — поздрави Ви.
Марси огледа Ви от глава до пети.
— Не беше ли на някаква глупава цветна диета? Май си се отказала още преди да започнеш? — После насочи вниманието си към мен. — Ами ти? Великолепно насинено око.
— Нора, не чу ли нещо? — попита Ви. — На мен ми се стори, че чух.
— Определено си чула нещо — съгласих се.
— Възможно ли е да съм чула… кучешка пръдня? — попита Ви.
Кимнах:
— Така мисля.
Очите на Марси се превърнаха в цепчици:
— Много смешно.
— Ето пак — каза Ви. — Явно кучето има сериозни газове. Май трябва да взема лекарства.
Марси ни поднесе купата за пунш:
— Дарение. Никой не влиза, без да направи дарение.
— Моля? — попитахме двете с Ви едновременно.
— Да-ре-ни-е. Нали не си мислите, че съм ви поканила тук, без да имам нещо предвид? Трябват ми пари. Ясно като бял ден.
С Ви огледахте купата, препълнена с банкноти.
— За какво са парите? — попитах.
— За нови униформи за мажоретките. Отборът иска нови униформи с гол корем, но от училището се стискат, затова събирам пари.
— Интересно — обади се Ви, — отборът на пачаврите с нова физиономия.
— Сега вече чашата преля! — отсече Марси и лицето й пламна от притока на кръв. — Ако искаш да влезеш, приготви двайсетачка. Още една забележка и ще ти вдигна таксата на четирийсет.
Ви ме побутна по ръката:
— Аз не съм искала да идваме. Ти плащаш.
— Всяка по десет? — предложих.
— Няма начин? Идеята беше твоя, ти плати.
Обърнах се към Марси и си лепнах измъчена усмивка:
— Двайсет долара са много пари — опитах да я убедя.
— Така е, но си представи колко ослепително ще изглеждам с униформата — каза тя. — Всяка вечер правя по петстотин коремни преси, за да може талията ми да се прибере с два сантиметра, преди да започне учебната година. Не мога да си позволя никакви тлъстини, ако ще съм с гол корем!