Грабнах ключа от тоалетката и го натъпках в другия си заден джоб. Така и така бях тук, реших да огледам дали няма и други негови вещи.
Отворих и затворих няколко чекмеджета на скрина. Надникнах под леглото, в раклата и на горните рафтове на дрешника на Марси. Накрая пъхнах ръка под матрака. Измъкнах дневника. Малкия син дневник на Марси, за който се говореше, че съдържа по-скандални неща от жълт вестник. Държах го в ръце и изпитах огромно изкушение да го отворя. Какво беше написала за Пач? Какви тайни криеха страниците?
Радиостанцията ми изпука.
— О, по дяволите! — каза Ви.
Измъкнах приемника от колана си и натиснах копчето.
— Какво има?
— Куче. Голямо куче. Току-що влезе в дневната или както се нарича това огромно пространство. Гледа ме. Ама право в мен гледа.
— Какво куче?
— Не съм си ъпдейтвала кучешките познания, но ми се струва, че е доберман пинчер. С остра и злобна муцуна. Много прилича на Марси, ако това ще ти помогне. Опа. Ушите му щръкнаха. Идва към мен. Мисля, че е откачено. Няма да стоя тук и да се правя, че нищо не се случва…
— Не се плаши…
— Махай се куче, къш, къш…
По радиостанцията чух характерното ръмжене на едро куче.
— Нора? Имаме проблем — обади се Ви след малко.
— Кучето не се ли махна?
— По-лошо, тръгна нагоре по стълбите.
В този момент се разнесе отсечен лай пред вратата. И не спря, а стана по-силен и по-зъл.
— Ви! — изсъсках по радиото. — Разкарай кучето!
Тя ми отговори нещо, но не чух заради злобното ръмжене. Запуших ухото си с ръка.
— Какво?
— Марси идва! Махни се от там!
Опитах да набутам дневника обратно под матрака, но го изпуснах. Отвътре изпадна цяла камара бележки и снимки. Уплашено събрах бележките и снимките на купчина и ги набутах обратно в дневника. После натъпках дневника — който беше твърде малък за огромните тайни, които уж криеше, — и радиостанцията в колана на панталона си, и угасих лампата. По-късно щях да измисля как да върна дневника. В момента трябваше да се омитам оттук.
Вдигнах прозореца, очаквайки, че ще се наложи да свалям и мрежа, но някой вече го беше сторил вместо мен. Вероятно Марси я беше отстранила отдавна, за да може по-лесно да се измъква тайно от къщи. Този факт ми вдъхна малко надежда. След като Марси е излизала оттук, значи и аз ще успея. Нямаше да падна и да се претрепя. Разбира се, Марси беше мажоретка и беше много по-гъвкава и координирана.
Надникнах през прозореца. Вратата беше точно отдолу, под покрит вход с четири колони. Преметнах крак и стъпих на керемидите. След като се уверих, че няма да се подхлъзна по наклонения покрив, извадих и другия си крак. Постарах се да запазя равновесие и затворих прозореца. Точно се наведох под рамката и правоъгълникът на прозореца светна. Ноктите на кучето задраскаха по стъклото и то пролая ядосано няколко пъти. Легнах по корем, долепих се максимално до къщата и се помолих на бога Марси да не надникне през прозореца.
— Какво има? — достигна до мен приглушеният глас на Марси през прозореца. — Какво има, Бумър?
По гръбнака ми се спусна струйка пот. Марси щеше да надникне и да ме види. Затворих очи и се помъчих да забравя, че къщата й е пълна с хора, с които щях да ходя на училище през следващите две години. Как щях да обясня защо тършувам в спалнята й? Как щях да обясня защо дневникът й е у мен? Мисълта бе непоносимо унизителна.
— Млъквай, Бумър! — кресна Марси. — Някой ще хване ли кучето, че да отворя прозореца? Толкова е глупав, че ако не го държите, ще скочи. Ей ти, в коридора. Дръж кучето за нашийника и не го пускай. Просто го направи.
Надявах се лаят на кучето да заглушава шума, който вдигах, претърколих се и залепих гръб до керемидите. Преглътнах бучката в гърлото си. Имах фобия от високо и цялата плувнах в пот при мисълта за въздуха между мен и земята.
Опрях пети в покрива, за да изтласкам тежестта на тялото си колкото може по-далеч от ръба, и измъкнах радиостанцията от джоба си.
— Ви? — прошепнах.
— Къде си? — попита тя на фона на музика.
— Мислиш ли, че можеш някак да се отървеш от кучето в скоро време?
— Как?
— Прояви творчество.
— Например да му дам отрова?