Изтрих челото си с опакото на дланта.
— По-скоро си мислех да го затвориш в някой килер.
— Искаш да го докосна?
— Ви!
— Добре, ще измисля нещо.
След трийсетина секунди през прозореца на спалнята на Марси чух таса на Ви:
— Марси? — надвика тя лая на кучето. — Не искам да се пречкам, но полицията е пред вратата. Получили оплакване от шума. Да ги пусна ли вътре?
— Какво? — извика Марси точно над мен. — Не виждам полицейска кола.
— Сигурно са паркирали на съседната пресечка. Както и да е, понеже забелязах незаконни вещества у някои гости…
— Е, и? Нали е парти? — сряза я Марси.
— Лица под двайсет години нямат право да пият.
— Страхотно! — извика Марси. — Какво ще правя? — Замълча, после извиси глас: — Сигурно ти си им се обадила!
— Аз ли? И да се лиша от толкова много безплатна храна? Няма начин.
След миг лаят на Бумър заглъхна някъде в къщата и светлината в спалнята угасна.
Останах неподвижна още малко и се ослушвах. Когато се уверих, че спалнята на Марси е празна, се завъртях по корем и изпълзях нагоре към прозореца. Кучето го нямаше, Марси я нямаше и ако успеех да…
Долепих длани до стъклото и опитах да плъзна прозореца нагоре, но той не помръдна. Дръпнах с всички сили, но нищо не се получи.
Добре, казах си, голяма работа. Сигурно Марси е затворила. Трябваше само да постоя тук още пет часа, докато партито свърши и Ви може да се върне със стълба.
Чух стъпки долу и опънах шия да видя дали случайно не ми е провървяло и Ви не е дошла да ми се притече на помощ. За мой ужас долу беше Пач, с гръб към мен — вървеше към джипа си. Набра някакъв номер на мобилния си и го вдигна към ухото. Преди да успея да хвърля телефона си някъде в храстите долу, Пач се закова на място.
Озърна се през рамо и вдигна очи. Изгледа ме така, че ако Бумър ме беше изял, щях да се почувствам по-добре.
— Я да видим кой си е пъхал носа в чуждите работи. — Не беше нужно да го поглеждам, за да се уверя, че се усмихва.
— Престани да се хилиш — казах и бузите ми пламнаха от унижение. — Свали ме от тук.
— Скачай.
— Моля?
— Ще те хвана.
— Да не си луд? Иди вътре и отвори прозореца. Или донеси стълба.
— Не ти трябва стълба. Скачай, няма да те изпусна.
— Да бе, вярвам ти.
— Искаш ли да ти помогна, или не?
— На това помощ ли му викаш? — изсъсках вбесена.
— Не е никаква помощ!
Той завъртя верижката на ключодържателя около пръста си и понечи да се отдалечи.
— Кретен такъв! Върни се!
— Кретен ли? — повтори той. — Ти шпионираш хората.
— Не шпионирах. Аз… аз… — Измисли нещо!
Очите на Пач се стрелнаха към прозореца над главата ми и по изражението му отсъдих, че се е досетил какво става. Наклони глава и се засмя:
— Ровила си из спалнята на Марси.
— Не. — Завъртях очи, все едно това беше най-абсурдното предположение на света.
— Какво търсеше?
— Нищо. — Извадих шапката на Пач от задния си джоб и му я хвърлих. — Между другото, ето ти тъпата шапка.
— Отишла си да ми вземеш шапката?
— Явно съвсем напразно!
Той си сложи шапката.
— Ще скачаш ли най-сетне?
Пристъпих несигурно към ръба на покрития вход и земята ми се стори поне на шест метра. За да избегна отговора на въпроса му, попитах:
— Защо ми звънеше?
— Изгубих те от поглед вътре. Исках да се уверя, че си добре.
Звучеше искрено, но нали беше изпечен лъжец…
— Ами чери колата?
— Предложение за мир. Ще скачаш ли, или не?
Тъй като не виждах друг изход, се примъкнах предпазливо към ръба на покрития вход. Стомахът ми се свиваше.
— Ако ме изпуснеш… — предупредих го.
Пач вече беше вдигнал ръце. Затворих очи и се плъзнах от перваза. Усетих въздуха покрай тялото си и после се озовах в ръцете на Пач, притисната към тялото му. Останах там за малко с разтуптяно сърце и от адреналина, и от близостта на Пач. Усещах го топъл и познат. Стабилен и сигурен. Искаше ми се да се притисна към ризата му, да заровя лице в топлата извивка на шията му и така да си остана.
Пач пъхна една къдрица зад ухото ми.
— Искаш ли да се върнеш на партито? — промърмори той.
Поклатих глава отрицателно.