— Тогава ще те откарам у вас. — Посочи с брадичката си към джипа, но все още ме държеше в обятията си.
— Дойдох с Ви. Трябва да се прибера с нея.
— Ви едва ли ще спре за китайска храна на път за вкъщи…
Китайска храна. Което означава, че Пач ще дойде вкъщи да хапне. Мама я нямаше, което означава, че ще бъдем сами…
Усетих, че съпротивителните ми сили отслабват. Може пък да бяхме в безопасност, може пък архангелите да бяха далеч. Пач очевидно не се тревожеше, защо трябваше аз да се тревожа? А и беше просто вечеря. Имах дълъг и неприятен ден в училище и бях изгладняла, след като цял час се бях потила във фитнес залата. Китайска храна с Пач звучеше прекрасно. Какво има в една неангажираща вечеря? Толкова хора вечерят заедно и не се стига до нищо повече.
— Само вечеря — казах по-скоро, за да убедя себе си, отколкото Пач.
Той ми отговори със скаутски поздрав, но усмивката му не вещаеше нищо добро. Усмивка на лошо момче. Палавата и очарователна усмивка на човека, целунал Марси само преди две вечери… а днес предлагаше да вечеряме заедно, най-вероятно с надеждата, че вечерята ще доведе до нещо повече. Смяташе, че разтапящата усмивка е предостатъчна да заличи болката ми. Да ме накара да забравя, че е целунал Марси.
Изведнъж вълнението ми секна и аз рязко се върнах в настоящето. Разсъжденията ми спряха и на тяхно място се появи силна напрегнатост, която нямаше нищо общо с Пач, нито с факта, че е неделя вечер. Цялата ми кожа настръхна. Огледах сенките около моравата.
— М-м-м? — промърмори Пач, забелязал тревогата ми, и закрилнически ме притисна още по-плътно към себе си.
Отново го усетих. Промяна във въздуха. Невидима мъгла, необикновено топла, увиснала ниско, притискаща ни отвсякъде, прокрадваща се, лъкатушейки като хиляди невидими змии във въздуха. Усещането беше толкова мъчително, че ми беше трудно да повярвам, че Пач не е забелязал нищо нередно, дори да не можеше да го почувства директно.
— Какво има, ангелче? — попита той тихо.
— В безопасност ли сме?
— Има ли значение?
Огледах двора. Не бях сигурна защо, но в главата ми се въртеше едно — архангелите. Те са тук.
— Искам да кажа… архангелите… — изрекох едва чуто, — те не ни ли наблюдават?
— Да.
Понечих да отстъпя, но Пач отказа да ме пусне.
— Пет пари не давам, да гледат. Омръзна ми цялата тази игра. — Вече не се гушеше в шията ми и аз прочетох в погледа му мъчително непокорство.
Помъчих се по-настойчиво да се освободя.
— Пусни ме.
— Не ме ли искаш? — лукаво се усмихна той.
— Не е там работата. Не искам заради мен да ти се случи нещо. Да вървим.
Как можеше да се отнася толкова небрежно към това? Те само си търсеха повод да се отърват от него. Не биваше да го виждат, че ме прегръща.
Погали ръцете ми отстрани, но когато опитах да се възползвам от тази възможност и да се измъкна, ме стисна. Гласът му проникна в съзнанието ми. Мога да се разбунтувам, мога веднага да си тръгна и да престанем да играем по правилата на архангелите. Каза го толкова решително, толкова неподправено — явно не за пръв път го мислеше. Много пъти си беше мечтал да осъществи този план.
Сърцето ми туптеше лудешки. Да се махнем? Да престанем да спазваме правилата?
— Какви ги говориш?
Ще пътуваме, ще се крием и ще се надяваме архангелите да не ме намерят.
— Ами ако те намерят?
Ще ме изправят на съд. Ще ме обявят за виновен, но поне ще ни оставят на мира няколко седмици, докато решават.
Усещах печалното си изражение.
— И после?
Ще ме изпратят в ада. Замълча и додаде с тиха убеденост: не се страхувам от ада. Заслужавам го. Лъгал съм и съм мамил. Наранявал съм невинни хора. Допуснал съм повече грешки, отколкото съм в състояние да си спомня. Така или иначе, аз ги разигравам през почти целия си живот. В ада едва ли ще е по-различно. Устните му се извиха в кратка, горчива усмивка. Сигурен съм обаче, че архангелите разполагат с някои скрити номера. Усмивката му помръкна и Пач ме погледна напълно откровено. Никога не съм смятал, че да съм с теб е погрешно. Това е единственото правилно нещо в живота ми. Не ми пука за архангелите. Кажи ми какво искаш да направя. Само го кажи. Ще изпълня каквото поискаш. Можем да заминем още сега.
Дадох си малко време да осмисля думите му. Погледнах към джипа. Ледената стена помежду ни вече я нямаше. Тя съществуваше само заради архангелите. Без тях нещата, заради които се карахме с Пач, нямаха смисъл. Архангелите бяха проблемът. Искаше ми се да се махна от тях и от всичко останало и да замина с Пач. Исках да бъда безразсъдна, да мисля само за тук и сега. Взаимно щяхме да си помогнем да избегнем последиците. Щяхме да се присмеем на правилата, на ограниченията и най-вече — на утрешния ден. Щяхме да бъдем само двамата с Пач и нищо друго нямаше да има значение.