Освен онова, което щеше да се случи, след като тези седмици отминат.
Можех да избирам между две неща, но отговорът беше ясен. Единственият начин да задържа Пач беше да се откажа от него. Да нямам нищо общо с него.
Не си дадох сметка, че плача, докато той не прокара палци под очите ми.
— Ш-ш-шт — промърмори той. — Всичко ще бъде наред. Искам теб. Не мога да продължа да правя нещата, които правя сега, да живея половинчато.
— Но те ще те изпратят в ада — заекнах аз, неспособна да овладея треперещата си долна устна.
— Разполагах с доста време да се примиря с това.
Бях решила да не показвам на Пач колко ми е трудно, но се задавих от сълзите, които се стичаха в гърлото ми. Очите ми бяха мокри и подути, а гърдите ме боляха, все едно бяха стиснати в менгеме. За всичко бях виновна аз. Ако не бях аз, той нямаше да ми стане ангел пазител. Ако не бях аз, архангелите нямаше да са твърдо решени да го унищожат. Аз бях отговорна, задето се стигна до тук.
— Направи ми една услуга — казах накрая тихичко с глас, който самата аз не можех да позная. — Кажи на Ви, че съм си тръгнала. Искам да остана сама.
— Ангелче?
Пач се пресегна към ръката ми, но аз се дръпнах. Усетих, че краката ми се отдалечават — единият крак пред другия. Отвеждаха ме все по-далеч от Пач, сякаш съзнанието ми се бе парализирало и беше оставило всичко на тялото ми.
Тринадесета глава
На следващия следобед Ви ме остави близо до входа на „Енцо“. Бях облечена с жълта щампована лятна рокля, която беше на границата между професионалното и изкусителното, и външно изглеждах по-оптимистично настроена, отколкото се чувствах всъщност. Спрях пред витрината, разтърсих коса и тя се разля на вълни, след като цяла нощ бе лежала притисната под главата ми, но жестът беше някак скован. Насилих се да се усмихна. Цяла сутрин се бях упражнявала. Чувствах се напрегната отвън и чуплива по средата. Отражението ми във витрината ми се стори фалшиво и кухо. Само че след като цяла нощ бях плакала, не можех да постигна нищо по-добро.
Снощи, след като се прибрах пеша от Марси, се сгуших на леглото си, но изобщо не мигнах. Цяла нощ ме терзаеха самоунищожителни мисли. Колкото по-дълго оставах будна, толкова повече мислите ми шеметно се откъсваха от действителността. Исках да покажа нещо недвусмислено и бях достатъчно измъчена, за да не давам и пет пари колко крайно е то. Хрумна ми една мисъл, каквато никога преди не ми беше хрумвала. Ако сложех край на живота си, архангелите щяха да видят. Исках да изпитват угризения. Исках да се усъмнят в архаичните си закони. Исках да се почувстват отговорни, задето съсипват живота ми и после напълно ми го отнемат.
Съзнанието ми се мяташе и луташе сред тези мисли цяла нощ. Чувствата ми се люшкаха от съкрушителна загуба до отричане и гняв. В един момент съжалих, задето не бях избягала с Пач. Щастието, колкото и да беше кратко, ми изглеждаше по-добра перспектива от мъчението да се будя всяка сутрин със съзнанието, че той никога няма да бъде мой.
Рано сутринта взех решение. Трябваше да продължа живота си. Другият вариант беше да изпадна в депресия. Успях да се изкъпя и да се облека и отидох на училище, решена никой да не узнае какво преживявам. Усещах иглички по цялото си тяло, но не допусках нито една външна проява на самосъжаление. Нямаше да позволя архангелите да спечелят. Щях да стъпя на крака, да си намеря работа, да си платя глобата за превишена скорост, ще завърша лятното училище с отличен успех и ще се стремя да бъда толкова заета, че да мисля за Пач само когато съм насаме с мислите си нощем и нямам друг изход.
В бистрото на Енцо имаше две полукръгли тераси отляво и отдясно, а широки стълби водеха надолу към главната зона за хранене и бар плота. Терасите ми напомняха на два извити модни подиума над основната зала долу. Масите на терасите бяха пълни, но долу имаше само неколцина сутрешни посетители, които пиеха кафе и четяха сутрешните вестници.
Поех си дълбоко въздух, слязох по стълбите и се приближих към барплота.