— Ако си ми приятелка, няма да ме оставиш да карам пиян — подмами ме Скот.
— Да не се мъчиш да разбудиш съвестта ми?
Той разклати ключовете пред лицето ми.
— Нима ще откажеш единствения по рода си шанс да караш мустанг?
Станах и изтупах пясъка от панталона си.
— Какво ще кажеш да ми продадеш мустанга за трийсет долара? Мога дори да ти платя в брой.
Той се засмя и преметна ръка през рамото ми.
— Пиян съм, ама не чак толкова, Грей.
Четиринадесета глава
Когато влязохме отново в пределите на Колдуотър, подкарах мустанга през града и поех по Бийч към Дийкън. Продължаваше ритмично да ръми. Пътят беше тесен и лъкатушещ, а от двете му страни растяха вечнозелени дървета. На следващия завой Скот ми посочи един комплекс с апартаменти в стил Кейп Код — с мънички балкончета и сиви керемиди. На малката тревна площ отпред имаше занемарено игрище за тенис. Цялото място се нуждаеше от пребоядисване.
Вкарах мустанга в паркинга.
— Благодаря, че ме докара — каза Скот и преметна ръка през облегалката на седалката ми. Очите му бяха изцъклени, усмивката му бе лениво извита на една страна.
— Ще успееш ли да влезеш? — попитах.
— Не искам да влизам — завалено отговори той. — Килимите миришат на кучешка пикня, а по тавана на банята има мухъл. Искам да остана тук навън, с теб.
Понеже си пиян.
— Трябва да се прибирам. Късно е, а днес още не съм се обаждала на мама. Ще откачи, ако не й звънна скоро. — Пресегнах се през него и отворих предната врата.
В това време той навъртя една моя къдрица около пръста си:
— Красота.
Освободих къдрицата.
— Няма да стане. Ти си пиян.
— Съвсем малко — ухили се той.
— Утре нищо няма да си спомняш.
— На плажа ми се стори, че помежду ни се появи някаква близост.
— Така беше. И толкова. Сериозно ти казвам. Ще те изритам. Прибирай се.
— Ами колата ми?
— Тази вечер ще я взема с мен и ще ти я върна утре следобед.
Скот въздъхна доволно и се отпусна още по-удобно на седалката.
— Искам да вляза вътре и да изсвиря едно соло с Джими Хендрикс. Ще кажеш ли на всички, че партито свърши?
Завъртях отчаяно очи:
— Но ти току-що покани шейсет човека. Няма да отида да им съобщя, че купонът се отменя.
Скот се наведе извън колата и повърна.
Ужас.
Хванах го за ризата и го дръпнах вътре, после преместих колата няколко метра по-напред. Натиснах ръчната спирачка и излязох навън. Минах от страната на Скот и го измъкнах от колата за ръцете, като внимавах да не стъпя в изсипаното съдържание на стомаха му. Той преметна ръка през рамото ми и аз едва не се свлякох под тежестта му.
— Кой апартамент? — попитах.
— Трийсет и две. Най-горния етаж.
Естествено, че ще е на последния етаж. Защо да очаквам да ми бъде лесно?
Помъкнах Скот нагоре по стълбите, пристигнах горе задъхана и го вмъкнах пред вратата на апартамента му, където беше същински хаос от тела и оглушителен рап, който направо ми разтърси мозъка.
— Спалнята е отзад — промърмори Скот в ухото ми.
Задърпах го напред през блъсканицата, отворих вратата в дъното на коридора и го стоварих на долния матрак от леглото на два етажа. В съседния ъгъл имаше малко бюро, сгъваем кош за дрехи, стойка за китара и няколко гирички. Стените бяха бели и доста захабени, украсени оскъдно с плакат от „Кръстникът 4“ и емблемата на „Ню Ингланд Пейтриътс“.
— Моята стая — отбеляза Скот и се огледа. Потупа матрака до себе си. — Настанявай се удобно.
— Лека нощ, Скот.
Запътих се към вратата, а той каза:
— Ще ми донесеш ли нещо за пиене? Вода. Трябва да измия този вкус от устата си.
Нямах търпение да се махна от това място, но не можех да се отърся от растящото си състрадание към Скот. Ако си тръгнех сега, той сигурно щеше да се събуди на следващия ден в локва от собственото си повръщано. По-добре да го поизмия и да му дам малко ибупрофен.
Тясната подковообразна кухничка на апартамента беше отворена към превърналата се в танцова площадка дневна и след като се проврях между нагъчканите тела, запушили входа на кухнята, започнах да отварям и да затварям шкафовете, търсейки чаша. Намерих един стек бели пластмасови чаши над мивката, пуснах кранчето и напълних една. Тъкмо се обърнах да занеса водата на Скот, и сърцето ми подскочи. Пач стоеше на няколко метра от мен, облегнат на шкафовете до хладилника. Беше се отделил от навалицата и беше нахлупил ниско шапката си, с което показваше, че не иска да разговаря с никого. Поведението му издаваше нетърпение — току поглеждаше часовника си.