Понеже нямаше как да го избегна, освен да прескоча през плота направо в дневната — пък не бяхме ли достатъчно големи, за да се справим зряло със ситуацията, — навлажних устните си, които внезапно се оказаха пресъхнали, и се приближих до него.
— Забавляваш ли се?
Суровите черти на лицето му се смекчиха от усмивка.
— Сещам се най-малко за едно нещо, което бих предпочел пред това тук.
Ако това беше намек, щях да го пренебрегна. Качих се на плота и провесих крака надолу.
— Цяла нощ ли ще останеш?
— Ако трябва да остана през цялата нощ, по-добре веднага ме разстреляй.
— Нямам пистолет, съжалявам — разперих ръце.
Усмихна се като съвършеното въплъщение на лошо момче.
— Само това ли те спира?
— Ако те застрелям, няма да те убия — изтъкнах. — Един от недостатъците на безсмъртието.
Той кимна и под сянката на кепето му се прокрадна мрачна усмивка.
— Но би го направила, ако можеше, така ли?
Поколебах се, преди да отговоря.
— Не те мразя, Пач. Още не.
— Омраза може би не е достатъчно силна дума — предположи той. — Нещо по-дълбоко?
Усмихнах се, но едва-едва.
И двамата усещахме, че нищо добро няма да излезе от този разговор, особено тук, затова Пач спаси и двама ни, като кимна към тълпата отзад:
— Ами ти? Дълго ли ще останеш?
Скокнах от плота.
— Не. Ще занеса на Скот вода и вода за уста, ако намеря, и си тръгвам.
Той ме стисна за лакътя.
— Мен би застреляла, но смяташ да се погрижиш за махмурлука на Скот, така ли?
— Скот не ми разби сърцето.
Смълчахме се, после Пач каза тихо:
— Да вървим.
От начина, по който ме гледаше, разбрах точно какво има предвид. Искаше да избягам с него. Да се опълчим на архангелите. Да пренебрегнем факта, че те в крайна сметка ще намерят Пач.
Не можех да си помисля какво ще му сторят, без да се почувствам като в леден капан, замръзнала от страх, вледенена от ужас. Пач никога не ми беше описвал ада. Но знаеше. И фактът, че не ми казва, рисуваше много жива и много зловеща картина в съзнанието ми.
— Обещах да занеса на Скот чаша вода — казах, без да откъсвам поглед от дневната.
— Доста време прекарваш с този тип, когото бих нарекъл тъмна личност, а от моя гледна точка това е трудно завоювана титла.
— Трябва да си тъмна личност, за да разпознаеш друга тъмна личност.
— Радвам се, че си съхранила чувството си за хумор, обаче говоря сериозно. Внимавай.
Кимнах.
— Оценявам загрижеността ти, но знам какво правя. — Заобиколих Пач и се запровирах през клатушкащите се тела в дневната. Трябваше да се махна. Беше непосилно да стоя близо до него и да усещам дебелата и непроницаема ледената стена. Да знам, че и двамата искаме нещо, което не можем да имаме, макар да сме на една ръка разстояние.
Бях насред тълпата, когато някой дръпна презрамката на блузата ми отзад. Извърнах се, очаквайки да видя Пач, който иска да сподели още нещо, но се оказа Скот, който ми се хилеше лениво. Отметна косата ми от лицето, наведе се и устата му запечата моята. Имаше вкус на ментова паста и на току-що измити зъби. Понечих да се дръпна, но после се запитах какво толкова, че Пач гледа? Не правех нищо по-различно от него. Имах не по-малко право да продължа напред. Той използваше Марси, за да запълни празнината в сърцето си, и сега беше мой ред да направя същото със Скот.
Плъзнах длани по гърдите на Скот и преплетох пръсти на тила му. Той реагира, като ме придърпа по-близо към себе си и прокара ръце надолу по гръбнака ми. Значи това беше усещането да се целуваш с друг.
Пач действаше бавно, умело и търпеливо, а Скот беше игриво нетърпелив и малко небрежен. Беше съвсем различно и ново усещане… и не лошо.
— В моята стая — прошепна Скот в ухото ми, преплете пръсти с моите и ме дръпна към коридора.