— Тук е фрашкано — оплака се Ви. — Къде да паркирам? — Пое надолу по една уличка и спря зад някаква книжарница. — Тук не е лошо. Колкото искаш място.
— Има табела, че е само за служители на книжарницата.
— И как ще разберат, че ние не сме? Доджът се връзва. Всички коли тук са евтини.
Тя намести доджа и спря. Извадихме от багажника чадър и чанта, натъпкана с бутилки вода, десертчета, слънцезащитен крем и хавлии и поехме по Олд Орчард Стрийт чак до плажа. Пясъкът беше осеян с пъстри чадъри, а пенестите вълни се разбиваха под тънките крачета на пристана. Веднага познах група ученици от последните класове на гимназията, които играеха фризби.
— В друг случай бих предложила да отидем да видим какви са ония момчета, но Риксън е толкова готин, че изобщо не се изкушавам — заяви Ви.
— Кога се очаква да пристигне Риксън?
— Ей, това не прозвуча никак бодро. Даже ми се стори малко хладно.
Заслоних очите си с ръка и огледах хоризонта с присвити очи, търсейки идеалното място, на което да сложим чадъра си.
— Вече ти казах, мразя да бъда петото колело. — Последното нещо, което ми се искаше, беше да вися цял следобед на жегата под чадъра и да гледам как Ви и Риксън се натискат.
— За твое сведение Риксън има да изпълни няколко поръчки, но обеща да дойде към три.
— Какви поръчки?
— Откъде да знам? Сигурно Пач го е вързал за някаква услуга. Винаги има нещо, което Пач иска Риксън да изприпка да свърши. Като че ли не може да си го свърши сам. Или поне да плати на Риксън, не само да го използва. Да се намажа ли с крем? Много ще ядосам, ако не направя тен след целия този зор.
— Риксън не ми прилича на човек, който би оставил другите да се възползват от него.
— Другите ли? Не. Пач? Да. Риксън го боготвори. Толкова е тъпо. Направо ми се повръща. Пач не е човек, на когото бих искала да подражава гаджето ми.
— Те се познават отдавна.
— И аз така знам. Дрън, дрън. Пач сигурно е наркопласьор. Не. Сигурно е търговец на оръжие и Риксън е жертвеното му агне — изпълнява поръчките безплатно и излага живота си на опасност.
Завъртях отчаяно очи зад убийствените си слънчеви очила.
— Риксън дразни ли се от приятелството им?
— Не — отговори тя раздразнително.
— Тогава не ги закачай.
Тя обаче не възнамеряваше да го направи.
— Ако Пач не продава оръжие, откъде има толкова пари?
— Знаеш откъде има при.
— Откъдето и Риксън.
— Аха. Така си и знаех. Срамуваш се да го признаеш.
Изгледах я красноречиво.
— Моля те, това е адски глупаво.
— Нима? — Ви се запъти към някаква жена, която заедно с двете си деца строеше пясъчен замък недалеч от нас. — Извинете, госпожо, не искам да прекъсвам специалните мигове с децата ви, но двете с приятелката ми искаме да споделим с какво си изкарва прехраната бившето й гадже.
Стиснах я за ръката и я дръпнах.
— Видя ли? Срамуваш се. Не можеш да го изречеш на глас, без да усетиш, че вътрешно изгаряш от срам.
— Покер. Билярд. Ето, казах го и не умрях. Доволна ли си? Не знам защо се впрягаш толкова. Риксън си изкарва парите по същия начин.
Ви поклати глава.
— Ти нищо не знаеш, момиче. Човек не си купува дрехи като на Пач, като играе на вързано в игралната зала на Бо.
— Какви ги дрънкаш? Пач носи джинси и фланелки.
Тя вдигна ръка на кръста.
— Знаеш ли колко струват джинси като неговите?
— Не — признах объркано.
— Да кажем само, че такива не можеш да си купиш в Колдуотър. Сигурно му ги доставят от Ню Йорк. Петстотин долара чифта.
— Лъжеш.
— Да умра, ако лъжа. Миналата седмица беше с риза от концерт на „Ролинг Стоунс“ с автограф на Мик Джагър. Риксън каза, че била истинска. Пач не плаща сметките на кредитната си карта с чипове за покер. Преди двамата с него да скъсате, никога ли не си се питала откъде има толкова пари? Или как така кара красив лъскав джип?
— Пач е спечелил джипа на покер — възразих. — Щом е спечелил джип, сигурна съм, че печели достатъчно, за да си купи и чифт дънки за петстотин долара. Просто е много добър на покер.