— Не, просто си луда. — Усещах смайването на Ви, предизвикано от гнева ми. В погледа й четях колко нерационално намира поведението ми. Може и да беше нерационално. Може и да бях попрекалила. Нима не беше възможно двама човека да имат един и същ прякор? Да, биха могли. Биха могли, биха могли. Надявах се колкото повече го повтарям, толкова повече да си повярвам, но онова кътче от сърцето ми, на което бях избрала да вярвам, беше някак кухо.
— Хайде просто да се махаме от тук — каза Ви уплашено и предпазливо, както никога не говореше с мен. — Вкъщи има лимонада. После можем да погледаме телевизия. Може дори да дремнем. Тази вечер на работа ли си?
Тъкмо се канех да й отговоря, че Робърта не ме беше сложила на смяна тази вечер, но скочих на спирачката.
— Какво е това?
Ви проследи погледа ми. Наведе се напред и взе някакво парче розов плат от таблото. Размаха бикините помежду ни.
Спогледахме се — явно и двете мислехме за едно и също.
Марси.
Нямаше съмнение, че е тук с Пач. В момента, на плажа. Лежеше на пясъка. И кой знае какво още правеше.
По тялото ми премина мощна и предателска вълна от омраза. Ненавиждах го. Мразех и себе си, задето бях добавила името си към списъка на момичетата, които беше прелъстил и после изоставил. Обзе ме неистово желание да получа компенсация за наивността си. Не исках да бъда поредното момиче. Той не можеше да ме накара просто да изчезна. Ако Пач беше Черната ръка, щях да го открия. А ако имаше нещо общо със смъртта на баща ми, щях да го накарам да си плати.
— Да намери начин да се прибере — заявих, но челюстта ми потрепваше. Натиснах газта и по асфалта останаха следи от гумите.
Часове по-късно стоях пред отворената врата на хладилника, оглеждах съдържанието му и търсех нещо, което да мине за вечеря. И когато нищо не привлече вниманието ми, се насочих към ъгловия бюфет. Там си избрах кутия макарони с формата на панделки и буркан със сос за спагети.
Когато часовникът на печката звънна, отцедих макароните, сипах си една купа и пъхнах соса в микровълновата. Нямахме пармезан, затова си настъргах чедар. Микровълновата звънна и аз залях макароните със соса и сиренето. Обърнах се да отнеса всичко на масата и установих, че Пач се е облегнал на нея. Едва не изпуснах купата със спагетите.
— Как влезе? — попитах.
— Не е зле да заключваш вратата. Особено когато си сама вкъщи.
Позата му беше спокойна, но очите не. Бяха като черен мрамор и ме пронизваха. Знаеше, че аз съм откраднала джипа. А и как не, след като беше паркиран на алеята пред къщи. Нямаше къде да скрия джип в къща, заобиколена от поле от едната страна и непроходими гори от другата. Пък и изобщо не ми хрумна да го крия, когато паркирах на алеята, толкова силни бяха отвращението и шокът ми. Всичко си дойде на мястото: умелите му думи, черните му проблясващи очи, огромният му опит с лъжите, съблазняването, жените. Бях се влюбила в дявола.
— Взела си джипа — каза Пач. Спокоен, но не доволен.
— Ви паркира на забранено място и закопчаха колата й. Трябваше да се приберем и точно тогава забелязахме джипа отсреща на улицата. — Дланите ми се изпотиха, но не опитах да ги избърша. Не и пред Пач. Тази вечер изглеждаше различен. По-суров, по-твърд. Светлината на кухненската лампа се плъзгаше по скулите му, черната му коса, разчорлена от деня, прекаран на плажа, падаше върху челото му и почти докосваше неприлично дългите му мигли. Устата му, която винаги тайничко бях определяла като чувствена, беше цинично извита в единия край — не беше сърдечна усмивка.
— Можеше да звъннеш и да ме предупредиш.
— Не си носех телефона.
— Ами Ви?
— Тя ти няма номера. А и не помня новия ти телефон. Нямаше как да се свържем с теб.
— Ти нямаш ключ от джипа. Как влезе?
Едва се сдържах да не му метна обвинителен поглед.
— С твоя резервен.
Видях го как съобразява какво целя. И двамата знаехме, че не ми е давал резервния ключ. Наблюдавах го внимателно дали знае, че говоря за резервния ключ на Марси, но в погледа му не просветна никакво разбиране. Беше овладян, непроницаем.
— Какъв резервен ключ? — попита той.
Въпросът ме разгневи още повече, понеже очаквах да знае точно за кой ключ говоря. Колко резервни ключа имаше? Колко други момичета държаха ключ от джипа му в чантите си?
— Този на гаджето ти — поясних. — Или това не е достатъчно разяснение?