Той кимна.
Обгърнах тялото си с ръце, за да прогоня дълбока и внезапно появила се ледена тръпка, но причината за нея беше по-скоро психологическа, отколкото физическа.
— Трябва да направиш нещо.
Той затвори очи.
— Ако падналите ангели не могат да обсебват нефилими, ще се насочат към хората — казах, опитвайки се да преодолея небрежното му отношение и да събудя съвестта му. — Ти така ми каза. Десетки хиляди хора. Може би Ви. Може би мама. Може би мен.
Той продължаваше да мълчи.
— Пука ли ти изобщо?
Погледът му се стрелна към часовника и той стана от масата.
— Никак не ми се тръгва, преди да сме си довършили разговора, но закъснявам. — Резервният ключ за джипа беше в една чиния на плота и той го прибра в джоба си. — Благодаря за ключа. Ще добавя и вземането на джипа към сметката ти.
Застанах между него и вратата.
— Към сметката ми ли?
— Докарах те от „Зи“, свалих те от покрива на Марси, а сега взе назаем и джипа ми. Не правя услуги безплатно.
Бях напълно сигурна, че не се шегува. Всъщност беше адски сериозен.
— Можем да се споразумеем да ми плащаш след всяка отделна услуга, но реших, че ще е по-лесно да водя сметка. — Усмивката му представляваше просто дразнеща извивка на устните. Първокласно самодоволство.
Присвих очи:
— Наистина се забавляваш, нали?
— Скоро ще поискам да ми се разплатиш и тогава наистина ще се забавлявам.
— Не си ми дал назаем джипа — възразих. — Откраднах го. И не беше услуга — аз така реших.
Той отново погледна часовника си.
— Ще довършим разговора по-късно. Трябва да вървя.
— Точно така. На кино с Марси. Върви се забавлявай, докато моят свят виси на косъм. — Казвах си, че искам той да си тръгне. Заслужаваше Марси. Пет пари не давах. Дори ми се искаше да го замеря с нещо, да затръшна вратата в гърба му. Само че нямаше да го пусна да си тръгне, без да задам въпроса, който прогаряше всяка моя мисъл. Зарових зъби във вътрешната страна на бузата си, за да не допусна гласът ми да потрепери. — Ти ли уби баща ми? — Гласът ми прозвуча хладно и овладяно, все едно не беше моят глас, а на човек, който бе преизпълнен до мозъка на костите си с омраза, обвинения и разруха.
Пач се закова на място с гръб към мен.
— Какво се случи през онази нощ? — Дори не се помъчих да скрия отчаянието в гласа си.
След като помълча малко, Пач каза:
— Питаш ме, сякаш смяташ, че би трябвало да знам отговора.
— Знам, че ти си Черната ръка. — Затворих очи за миг и усетих, че вълна от отвращение залива цялото ми тяло.
Той погледна през рамо.
— Кой ти каза?
— Значи е истина? — Усетих ръцете си стегнати в юмруци отстрани край тялото ми и че цялата треперя неконтролируемо. — Ти си Черната ръка. — Взирах се в лицето му и се молех по някакъв начин да ме опровергае.
Стоящият часовник в коридора отмери точен час — тежък и отекващ звук.
— Махай се — наредих. Не исках да се разплача пред него. В никакъв случай. Нямаше да му доставя това удоволствие.
Той стоеше неподвижен, лицето му беше студено и непроницаемо, малко сатанинско.
Часовникът прозвуча в тишината. Едно, две, три.
— Ще те накарам да си платиш — предупредих го, но гласът ми прозвуча непривично.
Четири, пет.
— Ще намеря начин. Заслужаваш да отидеш в ада. Ще съжалявам само ако архангелите ме изпреварят.
Гореща черна светкавица прекоси очите му.
— Заслужаваш всичко, което ще ти се случи. Всеки път, когато си ме целувал и прегръщал, макар да си знаел какво си причинил на баща ми… — Задавих се и се извърнах, понеже рухвах, а не можех да си го позволя.
Шест.
— Върви си — наредих с тих, но уверен глас.
Вдигнах гневен и изпълнен с омраза поглед с намерението да накарам Пач да си тръгне, но установих, че съм съвсем сама в коридора. Огледах се — мислех, че просто се е отдалечил, но него го нямаше. Странна тишина надвисна между сенките и аз си дадох сметка, че часовникът е престанал да бие.
Стрелките му бяха застинали на шест и дванайсет — бяха спрели в мига, в който Пач си беше отишъл завинаги.
Седемнадесета глава
След като Пач си тръгна, свалих плажните си дрехи и облякох джинси, фланелка и тънкото черно шушляково яке, което бях спечелила миналата година на коледното парти на „и-Зайн“. Макар че коремът ми се свиваше от тази мисъл, трябваше да претърся апартамента на Пач — и трябваше да го направя днес, преди да е станало твърде късно.