Глупаво беше от моя страна да казвам на Пач, че той е Черната ръка и че аз го знам. Беше ми се изплъзнало в момент на враждебно безразсъдство. Изгубих предимството си, което се дължеше на изненадата. Съмнявах се, че Пач ме възприема като реална опасност — вероятно намираше за смехотворна заплахата ми да го изпратя в ада, — но разполагах със сведения, които той правеше всичко по силите си да запази тайна. Предвид всичко, което ми беше известно за всезнаещите и всевиждащи архангели, явно не му е било лесно да запази в тайна участието си в убийството на баща ми. Аз не можех да го изпратя в ада, но архангелите можеха. Ако намерех начин да се свържа с тях, грижливо пазените му тайни щяха да бъдат разкрити. Архангелите си търсеха само повод, за да го натирят в пъкъла. Е, аз щях да им го дам.
Очите ми се насълзиха и примигнах, за да прогоня сълзите. Имаше период през живота ми, когато за нищо на света не бих повярвала, че Пач е убил баща ми. Самата мисъл би ми се сторила смехотворна, абсурдна, оскърбителна. Но това само показваше колко умно беше успял да ме заблуди той.
По всичко личеше, че Пач крие тайните си в своя апартамент в Суотмор. Това беше уязвимото му място. Никой, освен Риксън нямаше достъп до там. Днес бях споменала на Риксън, че аз съм влизала, и той искрено се беше учудил. Пач не искал да се знае къде живее, така ми каза Риксън. А дали беше успял да се скрие от архангелите? Неочаквано потръпнах, когато се запитах какво ли крие там. Злокобно усещане плъзна по гръбнака ми и сякаш ме предупреждаваше да не ходя, но имах дълг пред татко да изправя убиеца му пред правосъдието.
Намерих фенерче под леглото си и го мушнах в предния джоб на якето си. Тъкмо се изправях, когато погледът ми попадна на дневника на Марси. Беше на лавицата с книгите ми. Позамислих се, усещайки как прогаря съзнанието ми. Въздъхнах и пъхнах дневника при фенерчето, заключих и тръгнах пеша.
Извървях разстоянието от километър и половина до Бийч, после се качих на автобус до Херинг Стрийт. Вървях три пресечки до Кийт с надеждата да хвана друг автобус до Клемънтайн, после се изкачих по живописното възвишение към квартала на Марси, което беше най-изисканото място в Колдуотър. В нощния въздух се усещаше уханието на прясно окосена трева и на хортензии, улично движение на практика нямаше. Колите бяха спретнато прибрани в гаражи и улиците изглеждаха по-широки и по-чисти. Прозорците на белите колониални къщи отразяваха заревото на бавно залязващото слънце и аз си представях как зад капаците семействата са седнали на късна семейна вечеря. Прехапах устна, слисана от внезапния прилив на безутешно съжаление. Семейството ми вече никога нямаше да седне да вечеря заедно. Три вечери седмично се хранех сама или у Ви. През останалите четири вечери, докато мама беше у дома, обикновено ядяхме на подноси пред телевизора.
Заради Пач.
Завих по Бренчли и започнах да броя къщите до дома на Марси. Червената й спортна тойота беше паркирана на алеята, но знаех, че тя не си е вкъщи. Сигурно Пач я взел за киното с джипа си. Прекосих моравата и тъкмо се канех да оставя дневника на верандата, когато входната врата се отвори.
Марси беше преметнала чантата си през рамо, държеше в ръка ключове и по всичко личеше, че излиза. Замръзна на входа, когато ме видя.
— Какво търсиш тук? — попита.
Понечих да кажа нещо, но минаха цели три секунди, преди да успея.
— Аз… аз не очаквах да си вкъщи.
Тя присви очи.
— Е, вкъщи съм.
— Мислех, че ти и Пач… — не успявах да говоря свързано. Дневникът беше в ръцете ми, точно пред очите й. Марси щеше да го види всеки момент.
— Той отмени срещата — рязко каза тя, за да ми покаже, че не е моя работа.
Едва я чух. Ей сега щеше да види дневника. Никога преди не ми се е искало толкова силно да върна времето назад. Трябваше да обмисля всичко предварително. Трябваше да предвидя, че тя може и да си е у дома. Нервно се огледах към улицата, като че ли някой можеше да ми се притече на помощ.
Марси ахна и шумно си пое въздух между зъбите.
— Какво прави дневникът ми у теб?
Завъртях се с пламнали бузи.
Тя слезе от верандата с решителни крачки, грабна дневника и инстинктивно го притисна към гърдите си.
— Ти… ти ли си го взела!
Ръцете ми се отпуснаха безпомощно покрай тялото.
— Взех го онази вечер, по време на купона. Беше много глупаво от моя страна. Съжалявам…
— Прочете ли го? — попита тя.
— Не.
— Лъжеш — подсмихна се тя. — Прочела си го, нали? Защо не? Мразя те! Толкова ли е скучен животът ти, че трябва да ровиш в моя? Всичко ли прочете, или само частите за теб?
Тъкмо щях да започна разпалено да твърдя, че дори не съм го отворила, когато думите на Марси накараха мислите ми да спрат за момент и да превъртят назад.
— За мен ли? Какво си писала за мен?
Тя хвърли дневника на верандата отзад, после изпъна рамене.
— Какво ми пука? — каза, скръсти ръце и ме изгледа гневно. — Вече знаеш истината. Как се чувстваш сега, като знаеш, че майка ти се чука със съпрузите на други жени?
Засмях се невярващо, но и с доста голяма доза гняв.
— Моля?
— Наистина ли мислиш, че майка ти е извън града толкова вечери? Ха!
И аз застанах в позата на Марси.
— Ами да.
Какво намекваше?
— Тогава как си обясняваш, че колата й е паркирана по-надолу по улицата веднъж в седмицата?
— Припознала си се — заявих, но усещах как гневът започва да клокочи в мен. Сигурна бях, че знам какво се опитва да постигне Марси. Как се осмеляваше да обвинява майка ми, че има връзка? И то точно с баща й. Дори той да беше последният мъж на земята, мама по-скоро би умряла. Мразех Марси и мама го знаеше. Тя не спеше с бащата на Марси. Никога не би ми го причинила. Никога не би го причинила на баща ми. Никога.
— Бежов таурус, номер Х2124? — попита Марси с леден тон.
— Е, знаеш номера на колата й — казах след малко, опитвайки се да пренебрегна стягането в гърдите. — Това нищо не доказва.
— Отвори си очите, Нора. Родителите ни се познават още от гимназията. Твоята майка и моят баща. Те са били заедно.
Поклатих глава.
— Това е лъжа. Майка ми изобщо не е споменавала баща ти.
— Защото не иска ти да знаеш. — Очите й святкаха гневно. — Понеже тя още е с него. Това е мръсната й малка тайна.
Поклатих глава по-отривисто, но се чувствах като счупена кукла.
— Майка ми може и да познава баща ти от гимназията, но това е било отдавна, преди да се запознае с татко. Не е била тя. Видяла си друга кола, паркирана на улицата. Когато не си е у дома, мама е по работа извън града.
— Видях ги заедно, Нора. Беше твоята майка, затова не й търси извинения. Онзи ден, когато отидох в училище, написах със спрей онова нещо на шкафчето ти. Не схвана ли? — Гласът й напомняше по-скоро възмутено съскане. — Те спят заедно. Правят го през всичките тези години. Което означава, че татко може да е твой баща. А ти може да си ми… сестра.
Думите на Марси се стовариха като острие помежду ни.
Обхванах тялото си с ръце и се извърнах, имах чувството, че всеки момент ще повърна. Сълзи задавиха гърлото ми и запариха в дъното на носа ми. Без да продумам, тръгнах сковано по алеята пред къщата на Марси. Мислех, че тя ще изкрещи някаква гадост след мен, но не би могла да ми каже нищо по-лошо от това.