Душата е просто носител на информация. Харддиск, ако ми позволите малко неуместното техническо сравнение. Когато компютърът, към който е прикрепен се повреди фатално и престане да функционира нежната ръка на природата-инженер го вади, форматира го и го поставя на нов, току що слязъл от поточната линия компютър. Хората са нарекли процеса „прераждане“
Мартин Смит примигна, когато котката с един скок скъси разстоянието между тях на три метра, но страхът и параноята не се върнаха. Болката в главата му бе разпалила едно друго чувство, което не им позволяваше да се върнат за момента. Ярост. От устните му се изтръгна сподавена псувня, докато погледът му опипваше околното пространство в търсене на тежък предмет. Не искаше да разчита на ритниците си, защото знаеше колко бързи са тези животинки, а подплашеше ли веднъж сивия дразнител той щеше да избяга лишавайки го от възможността да обагри козината му и в други краски. Внезапно появилото се у него желание да убие котката малко го плашеше, плашеше онази частица от мозъка му, където бе съхранена информацията, че Мартин Смит е добър човек, любящ баща и верен съпруг, че е нежен и мил и понякога плаче на тъжните филми, когато никой не го гледа. Караше го да се чувства странно що се отнасяше до напътствията на здравия му разум, че, да, държал се е доста идиотски, но ако иска да спре да го прави трябва просто да изтупа праха от дрехите си, да напсува котката още веднъж и да си тръгне, защото и без това е доста късно, но същевременно го изпълваше с някаква непонятна радост, с облекчение, с чувство за мощ. Не ставаше въпрос само за простичкия акт на отмъщението. Желанието да си го върне на проклетата котка наистина бе в основата на кладата от агресия, която бавно се разгаряше в него, но факлата, която я бе запалила бе родена от студа и вятъра, от доскорошния страх, който бе унищожил достойнството му за няколко минути, от липсата на кола, от разяждащите го служебни ядове. Фактът, че Мартин Смит, на 34 години, среднозаможен с жена и дете искаше да убие сива улична котка бе странен, но не и нелогичен. Напрегнатият и свръхускорен живот на хората в края на двадесети век често ги кара да се побъркват. Фактът обаче, че сивата улична котка искаше да убие Мартин Смит бе и странен и нелогичен.
Не е ли прекрасна майката природа в своята гениалност и подреденост, кажете ми? Кара те да вярваш в съществуването на Бог, на някакъв свръхразум, който е изградил цялата тази съвършена система, защото изглежда невъзможно тя да се е самозародила от Хаоса. Доста по вероятно е някой перфектен разум да е работил над нея шест, или колкото там са му трябвали, дни. Всъщност някой почти перфектен разум.
Съответните мускули се раздвижиха, кожата на мъничката глава се опъна назад, ушите се притиснаха към тила, белите зъбки се оголиха. Котката отново нададе острия си вой, който така приличаше на детски плач, и се спусна към Мартин Смит. Мъжът се изненада леко на странната реакция на животинчето и леко повдигна десния си крак, за да го посрещне, но както и предполагаше преди малко не бе достатъчно бърз. В мига, в който понечи да я изрита котката вече беше предприела заобиколна маневра, а докато мозъкът успее да заповяда на тялото му да се обърне тя вече бе скочила на гърба му и уверено се катереше към голия врат впивайки нокти в тънкия плат на шлифера. Паниката се опита да си върне контрола над него, но кладата просто я погълна и се разгоря още по-силно. Светлината на пламъците й бе разбудила други инстинкти, подсетили Мартин Смит, че маймуната е престанала да бъде тревопасно животно още в мига, в който е наострила първия камък. С бързо движение той смъкна шлифера си и със замах го удари в земята. Котката изквича от болка. Мартин Смит изкрещя триумфиращо и стовари крака си върху оплетеното в дългата дреха животно. Пропусна за няколко сантиметра. Котката изскочи изпод купчината скъп плат и се стрелна към уличната лампа и контейнера за смет. Мъжът се хвърли след нея, грабвайки пътьом търкаляща се край бордюра бутилка от Кола. Стъкленият предмет се завъртя два пъти във въздуха и се блъсна с трясък в ръба на металния контейнер, посипвайки отстъпващата котка с блестящ, режещ дъжд. Животното смени леко посоката си без да забавя темпо, с един скок се озова на контейнера, завъртя се с ужасяваща грация и се хвърли към лицето на тичащия към него Мартин Смит. Мъжът не успя да направи нищо. Ръцете му бяха едва на половината от пътя, който трябваше да изминат, за да възпрат връхлитащата опасност, когато ноктите потънаха в плътта. Бликналата по страните му кръв почти угаси кладата, ужасът разтвори портите на болката и се завърна бавно и тържествено в агонизиращото му съзнание. Мартин можеше да се закълне, че чува звука на раздираща се плът, на нокти стържещи по костите на черепа му. Давеше се в собствената си кръв Косматото туловище бе изпълнило всемира, беше погълнало светлината, бе отровило въздуха с ужасяващата си воня на урина и изпражнения. Сигурно щеше да припадне, ако не бяха жалките остатъци от прежната ярост, които най-сетне успяха да повдигнат ръцете му към дерящата и хапеща котка. Пръстите му се сключиха около нещо, което най вероятно беше врата й и с едно единствено нечовешко напрягане на мускулите и волята си той я откъсна от себе се. Възползва се от безценния миг преди болката да нахлуе с нова сила в остатъците от лицето му и с все сила запрати мятащото се животно към близката стена. Чу се удовлетворяващо силно хрущене и пронизителен писък почти на границата на възприятието. Стовари се на колене и повърна. Втечнените остатъци от късния му обяд се смесиха с кръвта бликаща от лицето му. Не виждаше почти нищо през червения кървав водопад и белезникавите експлозии на болката. Опита се да стане, но усилието се оказа непосилно. Късове от собствената му плът висяха по оголените кости и се развяваха от поривите на отново появилия се вятър, мускулните влакна пулсираха в такта на сърцето му, остатъците от лявото му око се стичаха по лицето му подобно на сурово яйце чукнато върху обилно полята с кетчуп пица.