Руснакът погледна към американеца; погледите, които си размениха, им даде да разберат, че ако продължат да лъжат, това няма да ги доведе до добър край, тъкмо напротив, тази възможност можеше да бъде пропусната. Тази проста, но странно образована стара жена, беше слушала гласовете на лъжци в продължение на повече от половин век — в мрак; тя не можеше лесно да бъде измамена.
— Казвам се Василий Василевич Талеников. Бивш стратег по външните въпроси на КГБ, от съветското разузнаване.
— А вие? — Жената премести слепите си очи върху Скофийлд.
— Брендън Скофийлд. Пенсиониран офицер от разузнаването, европейски средиземноморски сектори, „Консулски операции“, Държавен департамент на САЩ.
— Разбирам.
Старата куртизанка беше сбрала своите ръце, деликатните й пръсти закриваха лицето й, един жест на тихо самовглъбяване.
— Аз не съм образована жена и живея отшелнически живот, но не и без новини от външния свят. Често слушам радиото си в продължение на часове. Новините от Рим се приемат достатъчно ясно, както и тези от Генуа, а понякога и от Ница. Нямам претенции да притежавам кой знае колко познания, но това, че пристигате в Корсика заедно, ми се струва странно.
— Така е, мадам — каза Талеников.
— Много е странно — съгласи се Скофийлд.
— Тогава оставете сътрудника ви да започне, синьоре.
Брей се наведе напред на стола си, ръцете му бяха поставени на коленете, очите бяха вперени в слепите очи срещу него.
— В един момент между годините хиляда и деветстотната и хиляда деветстотин и тринадесета Гилом дьо Матарезе е събрал група от хора в своето имение в Порто Вечио. Какви са били те и откъде са дошли, никога не е било установено, но те са дали на своята група едно име.
— Датата беше четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година — прекъсна го старицата. — Те не дадоха име на своята група, а падроне го избра. Те бяха известни като Съвета на Матарезе… Продължете, моля ви.
— Вие сте била там?
— Моля ви, продължете.
Моментът беше неловък; те говореха за събитие, което беше обект на спекулации в продължение на десетилетия, без да имат никакви записки за датите или за личностите, нито един свидетел. Сега — поднесено в рамките на няколко кратки секунди — те получиха точната година, точния месец и точния ден.
— Синьоре?…
— Съжалявам. През следващите трийсет или повече години този Матарезе и неговият „съвет“ са бил обект на противодействие…
Скофийлд разказа историята бързо, без заобикалки, поднасяйки я с най-простите италиански думи, които знаеше, така че да не бъде разбран погрешно. Той призна, че мнозинството от експерти, които бяха изучавали легендата за Матарезе, смятат, че тя е по-скоро мит, отколкото действителност.
— Вие на кое вярвате, синьоре? Това е въпросът, който ви зададох в началото.
— Не съм сигурен на кое да вярвам, но знам, че един голям мъж е изчезнал преди четири дни. Мисля, че той беше убит, защото заговори на други мъже от властта за Матарезе.
— Разбирам. — Старицата кимна с глава. — Преди четири дни. Стори ми се, че казахте тридесет години… От онази първа среща… Какво се е случило тогава, синьоре? Това е твърде голям период от време.
— Според това, което знаем — или си мислим, че знаем — след като Матарезе е умрял, съветът му е продължил да функционира извън Корсика в продължение на няколко години, после се е преместил, сключвайки договори с Берлин, Лондон, Париж, Ню Йорк и господ знае кои места още. Действията му са започнали да отмират с началото на Втората световна война. След приключването на войната, те са изчезнали; никога повече не са чули за тях.
На устните на старицата имаше следа от усмивка.
— И така отникъде те се връщат отново, това ли искате да кажете?
— Да. Сътрудникът ми може да ви обясни защо мислим така.
Брей погледна към Талеников.
— В изминалите няколко седмици двама мирни мъже от нашите две страни бяха брутално убити, така че правителствата ни да помислят, че другата страна е отговорна за това. Конфронтацията беше избегната само от бързата размяна на информация от нашите ръководители, но това бяха опасни моменти. Един скъп приятел беше изпратил да ме повикат. Той умираше и искаше да ми разкаже няколко неща. Оставаше му съвсем малко време и не можеше да събере мислите си, но това, което ми каза, ме принуди да търся помощ от други, да търся упътвания.