В продължение на три години бях най-щастливото момиче на света, защото светът ми беше даден от падроне. И тогава светът се разпадна. Само за една седмица той се разби на парчета и Гилом дьо Матарезе полудя.
Пристигаха мъже от Цюрих, от Париж, дори от голямата борса на Лондон, за да му съобщят. Беше време на големи банкови инвестиции и спекулации. Те му казаха, че през изминалите четири месеца синовете му извършили ужасни неща, взели неразумни решения и най-ужасното от всичко — влезли в нечестни сделки, поверявайки огромни парични суми на мошеници, които действали извън законите на банките и съдилищата.
Правителствата на Франция и Англия бяха наложили запор върху компаниите и бяха спрели техните операции, замразили всякакъв достъп до фондовете, с изключение на сметките, които той държеше в Генуа и Рим. Гилом дьо Матарезе не притежаваше вече нищо.
Той повика двамата си сина с телеграми, изисквайки да се приберат в Порто Вечио, за да му дадат отчет за това, което са извършили.
Новините, които се върнаха обаче, бяха като гръм сред бурята, който го прониза; той вече не беше същият човек.
От властите в Париж и Лондон бяха съобщили, че и двамата му синове са мъртви, че единият се е самоубил, а другият е убит — така беше казано — от човек, който той беше разорил. Не оставаше нищо на падроне; светът около него беше пропаднал. Той се заключи в своята библиотека в продължение на няколко дни, и до края не излезе от нея, вземаше подносите с храна зад затворената врата и не говореше с никого. Не спеше с мен, тъй като вече нямаше интереси, свързани с плътта. Самоунищожаваше се, умирайки от собствената си ръка, по същия начин, както би умрял, ако беше забил нож в стомаха си.
Тогава от Париж пристигна един мъж, който настояваше да наруши самотата на падроне. Беше журналист, който беше анализирал упадъка на компаниите на Матарезе и беше донесъл със себе си една невероятна история. Ако падроне вървеше към лудостта, преди да чуе тази история, то той със сигурност стигна отвъд нея, когато историята му беше разказана.
Унищожението на неговия свят било нарочно уредено от банкерите, които се били съюзили със своите правителства. Синовете му били измамени да подпишат незаконни документи, а след това били изнудвани — до разоряване — като всичко се отнасяло до плътта. Накрая те били убити, като били съчинени фалшиви истории за тяхната смърт, които да бъдат приемливи като официално доказателство за техните ужасни престъпления.
Всичко губеше своя смисъл. Защо бе сторено всичко това на великия падроне? Компаниите му бяха откраднати и унищожени, синовете му убити. Кой го бе пожелал?
Мъжът от Париж му даде част от отговора. „Един луд корсиканец стигаше на Европа за петстотин години“, това беше фразата, която той беше чул. Падроне разбра. В Англия Едуард беше мъртъв, но той беше поставил началото на френските и английските финансови договори, откривайки по този начин възможност за големите компании да се съберат; цели състояния бяха направени в Индия, в Африка и в Суец. Но падроне беше корсиканец. Освен печалбите, които им носеше, той нямаше никакъв друг принос за французите, а още по-малко и за англичаните. Той не само че отказваше да се присъедини към компаниите и към банките, но и им се противопоставяше на всеки техен ход, инструктирайки синовете си да маневрират със своите конкуренти. Състоянието на Матарезе възпираше мъжете на властта да прокарват своите проекти.
За падроне всичко това беше една голяма игра. За френските и английските компании неговата игра беше огромно престъпление, което трябваше да бъде наказано с още по-голямо престъпление. Компаниите и техните банки контролираха правителствата, съдилищата и полицията, политиците и държавниците, дори кралете и президентите — всички бяха лакеи и слуги на мъжете, които притежаваха огромни суми пари. Това винаги щеше да бъде така. Това бе и началото на неговата крайна лудост. Той беше открил начин как да унищожи тези, които корумпираха другите, а също и корумпираните. Щеше да хвърли правителствата навсякъде в хаос, тъй като политическите лидери бяха тези, които бяха изменници на доверието. Без съдействието на държавните служители синовете му щяха да бъдат живи, а неговият свят щеше да е такъв, какъвто беше преди. А ако правителствата бяха хвърлени в хаос, компаниите и банките щяха да загубят своите защитници.
„Те търсят един луд корсиканец“, извика той. „Те няма да го открият, но той ще бъде там.“
Ние направихме едно последно пътуване до Рим, но не както преди в разкош, в карети със сребърни колела, а като един обикновен човек и една обикновена жена нощувахме в евтини хотели на Виа дуе Мачели. Падроне прекарваше дните си, скитайки из Борса Валори, четейки историите на големите фамилии, които бяха се разорили.