Върнахме се в Корсика. Той написа пет писма на петима мъже, за които се знаеше, че бяха живи в своите страни, като ги покани на тайно посещение в Порто Вечио, за да разрешат някои спешни въпроси, въпроси, свързани с техните лични драми.
Той беше някогашният велик Гилом дьо Матарезе. Никой не отказа.
Подготовката беше забележителна, вила Матарезе изглеждаше по-красива, отколкото някога е била. Градините бяха оформени, препълнени с цветя, ливадите бяха по-зелени от очите на кафява котка, голямата къща и конюшнята бяха белосани, конете бяха ресани, докато заблестяха. Това отново беше приказната земя, падроне бягаше навсякъде, уреждайки нещата, проверявайки всичко, изисквайки съвършенство. Неговата жизненост се беше възвърнала, но това не беше жизнеността, която познавахме преди, това беше жестокостта, заговорила у него. „Ще ги накарам да ме помнят, дете мое“, ми беше извикал веднъж в спалнята. „Ще ги накарам да си спомнят това, което някога е било тяхно.“
Той дойде при мен в леглото, но духът му не беше вече същият. Имаше само брутална сила, когато проявяваше своята мъжественост; в нея нямаше никаква радост.
Ако всички ние — в къщата и в конюшнята, и в полетата — знаехме това, което скоро щяхме да научим, щяхме да го убием в гората. Аз, на която всичко беше дадено от великия падроне, която го боготворях едновременно като баща и като любовник, сама бих забила ножа в него. Великият ден настъпи, корабите доплаваха призори от Лидо де Остия и каретите бяха изпратени долу в Порто Вечио, за да докарат почетните гости до вила Матарезе. Беше величествен ден — музика в градините, огромни маси, отрупани с деликатеси и много вино. Най-добрите вина от цяла Европа, складирани в продължение на десетилетия в избите на падроне.
На гостите бяха дадени собствени апартаменти, всеки с балкон и с величествена гледка, и — не на последно място — на всеки гост беше осигурена една млада жена за следобедното удоволствие. Също както и вината, те бяха най-прелестните, не от Европа, а от Южна Корсика. Пет от най-красивите девици, които можеха да бъдат открити сред хълмовете. Нощта настъпи и най-величественият банкет, на който вила Матарезе някога беше свидетел, беше даден в голямата зала. Когато той започна, слугите поставиха бутилките с бренди пред гостите и им беше заповядано да отидат в кухнята. На музикантите беше наредено да вземат инструментите си, да излязат в градините и да продължат да свирят. На нас, момичетата, беше казано да се качим до горната къща и да изчакаме нашите господари. Бяхме обливани с вино, момичетата и аз, но имаше разлика между мен и тях. Аз бях протежето на Гилом дьо Матарезе и знаех, че става изключително събитие. Той беше моят падроне, моят любовник и аз желаех да бъда част от него. Като допълнение към прекараните три години в обучение и макар и недостатъчно образована жена, аз получавах по-добри неща, отколкото закачките към простоватите момичета от хълмовете.
Аз се отделих от другите зад парапета на балкона, над голямата зала. Наблюдавах и слушах в продължение на часове може би, разбирайки много малко от това, което моят падроне казваше, осъзнавах само, че той беше много настоятелен. Гласът му на моменти едва се чуваше, а в други моменти крещеше като че ли обзет от треска.
Той говореше за поколения, живели в миналото, когато мъжете са управлявали империи, дадени им от Бог и от техните собствени стремежи. Как са ги управлявали с желязна мощ, защото са били в състояние да се защитават от онези, които са искали да ограбят техните кралства, плодовете на техния труд. Тези дни обаче, бяха отминали и великите фамилии, строителите на велики империи — също както тези в стаята — сега бяха разсъблечени от крадци и корумпирани правителства, които произвеждаха крадци. Те — тези в стаята — трябваше да потърсят други методи да си възвърнат това, което по право си беше тяхно.
Те трябваше да убиват — внимателно, пресметливо, с умение и старание — и да разграничават крадците и техните корумпирани защитници. Никога нямаше да убиват лично, а щяха да бъдат хората, които вземат решение, хората, които избират жертвите — където вероятните жертви трябваше да бъдат избирани измежду корумпираните. Тези в стаята бяха известни като Съвета на Матарезе и трябваше да бъде пуснат слухът сред кръговете на властта, че съществува група от неизвестни, тихи мъже, които разбират необходимостта от непосредствена промяна и насилие, които не се страхуват да осигурят всички средства и които щяха да гарантират вън от всяко съмнение, че онези, които извършваха актовете, няма да могат да бъдат проследени до тези, които им поставят задачите.