Фигурата долу беше на един застаряващ мъж, към края на шейсетте. Беше облечен в измачкани дрехи, дебело палто, чиято яка беше увита около врата му, за да го пази от вятъра, и износено бомбе, нахлупено до челото му. На уплашеното му лице беше набода брада; той беше обикновен човек и за американеца, който го наблюдаваше през бинокъла, нямаше нищо страшно или притесняващо, просто един обикновен стар мъж. Ако изключим, може би, старицата. Беше виждал и двамата. По-често, отколкото би му се искало.
Скофийлд погледна часовника си.
— Продължавай — нареди той на техника на масата. После се обърна към младежа до него. — Готов ли си?
— Да — беше краткият отговор. — Уловил съм копелето на фокус. Във Вашингтон се оказаха прави; и ти го доказа.
— Още не съм сигурен какво съм доказал. А бих искал да съм. Когато влезе в кабината, снимай устните му.
— Добре.
Техникът набра предварително подготвения номер и натисна копчетата на магнетофона. Той бързо стана от стола си и подаде на Скофийлд апарат с микрофон и слушалка.
— Звъни — поясни той.
— Знам. Оглежда се през стъклото. Не е сигурен, че иска да говори. Това ме притеснява.
— Хайде, кучи сине! — изръмжа младежът с камерата.
— Ще го направи — отвърна Скофийлд, като държеше внимателно бинокъла и слушалките. — Уплашен е. Всяка секунда му струва много и не знам защо… Ето, започва; отваря вратата. Тихо.
Скофийлд продължи да гледа през бинокъла, ослуша се и заговори тихо в микрофона.
— Добрий день, приятель…
Разговорът, изцяло на руски, продължи осемнайсет секунди.
— Досвидания — каза Скофийлд, добавяйки — завтра ночью. На мосте.
Продължи да държи апарата до ухото си, докато гледаше изплашения мъж долу. Мишената изчезна в тълпата. Моторът на камерата спря, а старшият аташе остави бинокъла, подавайки апарата на техника.
— Успя ли да хванеш всичко? — попита той.
— Достатъчно ясно за експертиза на гласа — кимна оплешивяващият телефонист, проверявайки номерата.
— Ти? — Скофийлд се обърна към младежа с камерата.
— Ако разбирах езика по-добре, щях да разбера какво говори дори само по устните му.
— Добре. Другите ще направят това; те ще разберат всичко много добре.
Скофийлд бръкна в джоба си, извади малко кожено тефтерче и започна да пише.
— Искам да занесете лентата и филма в посолството. Проявете филма веднага и направете дубликати и на двете. Искам микрофилми. Ето ви параметрите.
— Съжалявам, Брей — каза техникът, поглеждайки към Скофийлд, докато навиваше телефонния кабел. — Не ми е позволено да приближавам на повече от пет пресечки от нашата зона и ти го знаеш.
— Говоря на Хари — отвърна Скофийлд, обръщайки се към по-младия мъж. Той откъсна страницата от бележника си. — Когато направиш умаленията, постави ги във водонепромокаема плоска кутия. Искам ги така опаковани, че да издържат поне седмица във вода.
— Брей — каза младежът, поемайки листа хартия. — Успях да разбера една трета от това, което каза по телефона.
— Развиваш се — прекъсна го Скофийлд, връщайки се до прозореца и бинокъла. — Когато успееш да разбереш всичко, ще те препоръчам за повишение.
— Мъжът искаше да се срещнете довечера — продължи Хари, — но ти му отказа.
— Точно така — каза Скофийлд, вдигайки бинокъла и фокусирайки го през прозореца.
— Инструкциите ни бяха да го вземем колкото може по-скоро. Шифрограмата съобщаваше точно това. Да не губим никакво време.
— Времето е относително, нали? Когато старецът чу телефона да звъни, всяка секунда за него беше минута на агония. За нас един час може да струва колкото цял ден. Във Вашингтон, за бога, дните обикновено ги отбелязват в годишните календари.
— Това не е отговор — настояваше Хари, търсейки верния тон. — Можем да умалим тези боклуци и да ги опаковаме за четирийсет и пет минути. Можехме да се свържем и довечера. Защо не го направим?
— Времето е кофти — каза Скофийлд, държейки бинокъла пред очите си.
— Времето е разкошно. Няма и един облак на небето.