Двеста ярда по-надолу младият сътрудник на Брей се прикриваше зад една врата на улица Зарфатищраат. Обектът трябваше да мине покрай него по пътя си към моста; друг път нямаше. Когато възрастният руснак наистина минеше, Хари щеше да натисне бутона на предавателя си — сигналът. Екзекуцията щеше да тръгне по реда си; жертвата щеше да извърви последните стотина ярда — до средата на моста, където личният й палач щеше да я поздрави, да й даде водонепромокаемия пакет, който тя щеше да сложи в палтото си, и да извърши останалата част от задачата.
След ден-два пакетът щеше да отпътува за КГБ — Амстердам. Лентата щеше да бъде прослушана, филмът да бъде внимателно изгледан. И щеше да бъде усвоен още един урок.
И, естествено, да остане неразкрит, както и всички останали уроци — те винаги оставаха неразкрити. В дъното на това стоеше неефективността, мислеше си Скофийлд. Безкрайната неефективност, която убиваше чувствата с всяко повторение.
В какво се състои разликата? Един очевиден въпрос, зададен от нетърпеливия и млад, макар и не толкова схватлив колега.
В нищо, Хари. Няма никаква разлика. Не от сега нататък.
Но точно тази нощ иглите на съмнението продължаваха да пробождат съзнанието на Брей. Не моралът му; много отдавна моралът му беше заменен от практицизма. Ако вървяха работите, значи беше морално, ако не — значи, не беше практично, т.е. не беше морално. Това, което го тревожеше тази нощ, стоеше в основата на утилитарната философия. Щеше ли екзекуцията да е практична? Беше ли урокът, който трябваше да бъде предаден, най-подходящия избор? Заслужаваше ли си рисковете и евентуалния срив, който щеше да последва със смъртта на един стар човек, който беше прекарал съзнателната част от живота си в името на космическото инженерство?
На повърхността отговорът, който се забелязваше, беше „да“. Преди шест години съветският инженер реши да дезертира по време на едно международно космическо изложение в Париж. Той поиска и получи политическо убежище; беше посрещнат добре от космическото общество в Хюстън, получи работа, закрила, къща. Въпреки това, той не беше блестящ учен. Дори всъщност руснаците си правеха шеги с идеологическото му превъплъщение, твърдейки, че талантът му бил по-високо ценен от не дотолкова взискателните капиталистически лаборатории, отколкото от техните. Той бързо беше забравен.
Допреди шест месеца, когато беше установено, че съветските разузнавателни станции се добират до американските сателити с тревожна честота, редуцирайки стойността на фотографските проверки през добрия земен камуфлаж. Получаваше се така, като че ли руснаците предварително знаеха по-голямата част от орбиталните траектории.
И това наистина беше така. Но беше открита и следата; тя водеше към забравения мъж в Хюстън. Това, което последва, беше много просто: В Амстердам беше свикана една малка конференция, която се занимаваше изключително с тясната сфера, в която работеше забравеният учен; той беше прехвърлен с правителствен самолет, а останалото зависеше от един специалист по тези въпроси. Брендън Скофийлд, старши аташе към консултативния отдел.
Скофийлд отдавна познаваше кодовете и методите за влизане във връзка на КГБ — Амстердам. Той ги пусна в действие и беше леко изненадан от реакцията на обекта; това беше в основата на главната му грижа сега. Старецът не можеше да се отпусне по време на явките. След шест години двойствени действия, обектът имаше всички основания да очаква унищожаването си с почести, като благодарност от неговото правителство, а и за последната година от живота му, прекарана в удобства. Очакваше ада. В техните шифровани разговори Брей успя да долови това.
Но старият руснак не беше щастлив човек. И нямаше някакви близки лични контакти с никого в Хюстън. Скофийлд успя да се сдобие с досие Четири-Нула, отнасящо се за обекта, досие, което беше толкова подробно, че даваше часовете, в които той ходеше до тоалетната. В Хюстън нямаше нищо; мъжът си беше къртица — и двете значения на думата. И това също притесняваше Брей. В шпионажа къртиците нямат същите характеристики като еквивалентите им в социалния живот.
Нещо не беше в ред. Въпреки че доказателствата бяха налице и двойната игра беше потвърдена. Урокът трябваше да бъде даден.
Кратък, остър сигнал се чу в трансмитера в ръката му. Беше повторен три секунди по-късно; Скофийлд потвърди приемането с натискане на бутона. Той сложи радиото в джоба си и зачака.