Той отвори лявата си ръка; в нея имаше емблема — армейски знак, сочещ ранга на генерал.
— Старецът каза да ви предам името Крупской, Алексей Крупской. Той ме накара да го повторя няколко пъти, за да не го забравя. Това не е името, което той използва долу при нас, в Черьомушки, но каза това да предам на вас. Той каза още да ви заведа при него. Той умира, другарю!
При произнасянето на това име, съзнанието на Талеников препусна назад във времето. Алексей Крупской! Не беше чувал това име от години, име, което малцина в Москва желаеха да чуят. Някога Крупской беше най-великият учител в КГБ. Човек с изключителен талант да убива и оцелява. Той беше последният от прочутите Изтребители, тази високо специализирана група от унищожители, които бяха елитно формирование на старото НКВД и чиито корени произхождаха още от почти забравеното ОГПУ.
Но Алексей Крупской беше изчезнал — както още много други — преди поне дванайсет години. Носеха се слухове, които го обвързваха със смъртта на Берия и Журков, някои дори споменаваха и името на Сталин. Веднъж в изблик на гняв — или страх — Хрушчов стана в президиума и нарече Крупской и сътрудниците му банда вманиачени убийци. Това не беше вярно; никога в работата си Изтребителите не са били маниаци, тя беше твърде методична. Съответно изведнъж престанаха да виждат Алексей Крупской на Лублянка.
Е, имаше и други слухове. Такива, според които съществуваха документи, подготвени от Крупской, скрити на някакво отдалечено място и те представляваха гаранция за това, че той ще доживее до старини. Считаше се, че тези документи уличаваха различни лидери на Кремъл в убийства — докладвани, недокладвани и прикривани. Така се предполагаше, че Алексей Крупской живееше някъде северно от Гразнов в някаква ферма, където може би отглеждаше своята реколта и си държеше езика зад зъбите.
Той беше най-добрият учител, който Василий някога беше имал; без търпеливите инструкции на стария майстор, Талеников навярно отдавна щеше да е мъртъв.
— Къде е той? — попита Василий.
— Прибрахме го долу в нашия апартамент. Той чукаше по пода — по нашия таван. Ние се качихме горе и го намерихме.
— Ние?
— Сестра ми и аз. Добър старец. Беше добър с мен и със сестра ми. Родителите ми са мъртви. А мисля, че скоро и той ще бъде мъртъв. Моля ви, побързайте, другарю!
Старецът на леглото не беше същият Алексей Крупской, който Талеников помнеше. Нямаше ги вече късо подстриганата коса и гладко избръснатото лице, които някога изразяваха такава сила. Кожата му беше бледа и обтегната, набръчкана под побелялата брада, а дългата му бяла коса беше разрошена на малки сплъстени кичури, които разкриваха посивяващата плът върху черепа на Крупской. Мъжът умираше и едва можеше да говори. Той леко, но изцяло отметна завивките и махна един напоен с кръв парцал, който откри пробитата от куршум рана.
Нямаше време за поздрави; респектът и привързаността между тях, които можеха да бъдат прочетени в очите им, бяха достатъчни.
— Въвлякох и учениците си в играта на смъртта — изрече Крупской, усмихвайки се леко. — Той помисли, че съм мъртъв. Свърши си работата и изчезна.
— Кой беше?
— Един убиец. Изпратен от корсиканците.
— Корсиканците? Какви корсиканци?
Старецът болезнено пое дълбоко дъх, посочвайки на Василий да се наведе по-близо.
— Аз ще съм мъртъв още преди да изтече този час, а има някои неща, които ти трябва да чуеш. Никой друг не може да ти ги накаже. Ти си най-добрият, който имаме, и трябва да ги знаеш. Повече от всички останали ти си способен да се изправиш срещу тях. Ти и още един, но един от всяка страна. Може би вие, може би само вие сте останали.
— За какво говориш?
— За хората на Матарезе.
— На какво?
— На Матарезе. Те знаят, че аз съм наясно какво правят, какво смятат да правят. Аз съм единственият оживял, който може да ги разобличи. Който би се осмелил да говори срещу тях. Тогава аз прекъснах контактите с тях, но нямах нито амбициите, нито куража да ги издам.
— Не те разбирам…
— Ще се опитам да ти обясня. — Крупской поспря, събираше сили. — Неотдавна един генерал на име Блекбърн беше убит в Америка.
— Да, знам. Председателят на началник-щабовете. Това не беше наша работа, Алексей.
— Знаеш ли, че ти беше единият, за които американците мислеха, че са най-вероятните убийци?