Къде беше той? Най-вече той сред всички мъже трябваше да бъде открит!
Ето къде е!
Сенаторът беше пропълзял под конферентната маса под трещящите изстрели. Скофийлд се прицели в мишената на своя живот и натисна спусъка. Потокът от куршуми експлодира в дървото, някои трябваше да проникнат. Успяха! Сенаторът падна назад, после се изправи. Брей изстреля още един откос; сенаторът се изви и рухна в огъня на камината, после отново скочи назад, обвит в огън и кръв. Той сляпо изтича напред, после наляво, хващайки се за картината на стената, докато падаше.
Картината пламна; при падането си сенаторът я беше откачил от стената. Огромното платно се строполи в пламъци върху конферентната маса. Огънят плъзна, пламъците наизскачаха от всички краища на огромната зала.
Пожар!
След експлозиите. Пожар!
Талеников.
Скофийлд изтича през прозореца. Беше свършил всичко, което трябваше да свърши; сега беше моментът да направи това, което толкова отчаяно искаше да направи. Ако беше възможно, ако имаше някаква надежда изобщо. Той спря пред вратата, проверявайки остатъка от амунициите си; беше ги запазил добре. Третият и четвъртият взрив бяха избухнали в основата на хълма. Петият и шестият бяха нагласени да избухнат след секунди.
Чу се петият; той отвори вратата, скачайки напред с вдигнато оръжие. Чу шестата експлозия. Двама от охраната при подобната на катедрален вход врата се появиха на пътеката пред него. Брей изстреля два откоса; охраната на Матарезе рухна.
Изтича към вратата на стаята, в която бяха Антония и Талеников. Беше заключена.
— Отдръпнете се назад! Аз съм!
Той изстреля пет куршума в дървото около бравата; то се разби. Ритна тежката врата и тя се отвори; блъсна се в стената отзад. Изтича вътре.
Талеников беше станал от стола и коленичеше до дивана в отдалечения край на стаята, Тони беше до него. И двамата работеха усилено, разкъсвайки възглавниците от калъфите. Разкъсвайки… възглавниците? Какво правеха те? Антония погледна към него и извика:
— Бързо! Помогни ни!
— Какво?
Той изтича при тях.
— Пожар!
Руснакът трябваше да напрегне гласа си; сега той излезе като прошепнат вик.
Шест възглавници бяха извадени от калъфите. Тони стана, разхвърляйки петте из стаята.
— Сега! — каза Талеников, подавайки й кибрита, който беше взел от Брей преди това.
Тя изтича до най-отдалечената възглавница и я поднесе към тънкия плат. Той веднага се възпламени. Руснакът подаде ръка на Скофийлд.
— Помогни ми… да стана!
Брей го вдигна от пода; Талеников държеше последната възглавница пред гърдите си. Чуха седмата експлозия в далечината; последва отсечен откос, а после и писъците вътре в къщата.
— Хайде! — подкани Скофийлд, слагайки ръка около кръста на руснака. Той погледна към Тони; тя беше запалила четвъртата възглавница. Пламъците и дима изпълниха стаята. — Хайде! Трябва да излизаме!
— Не! — прошепна Талеников. — Ти! Тя! Заведете ме до вратата!
Руснакът държеше възглавницата и залитна напред.
Голямата зала на къщата беше изпълнена с дим, пламъците от вътрешната конферентна зала изскачаха от вратите и през арките, а мъжете тичаха към стълбището, водещо към прозорците, по отбранителните места — висока позиция — от които да насочат оръжията си към нашествениците.
Един от охраната ги забеляза; той вдигна своята полуавтоматична пушка.
Скофийлд стреля първи; мъжът се изви назад, краката му се отлепиха от земята.
— Слушай! — промълви Талеников. — Винаги пожар! За теб това е последователността, за мене пожарът!
Той вдигна нагоре меката възглавница.
— Запали това! Ще направя бягането на живота си.
— Не бъди глупав.
Брей се опита да издърпа възглавницата; руснакът не му позволи.
— Нет! — Талеников погледна Скофийлд; в очите му той прочете последната му молба. — Ако можех, нямаше да живея по този начин. Ти също. Направи това за мен, Беоулф. Ще го направя за теб.
Брей отвърна на погледа на руснака.