Изведнъж Талеников усети пронизващата болка, след като цевта на нечий пистолет се заби в десния му бъбрек. Нечии здрави пръсти сграбчиха протрития плат на палтото му и го съдраха до височината на кръста му; изблъскаха го в една от безлюдните пътеки между стелажите. Злобно прошепнатите думи бяха на английски език.
— Няма да си правя труда да говоря на английски, или да се опитвам да ти говоря на руски. Казвали са ми, че английският ти е точно толкова добър, колкото и на всеки друг във Вашингтон.
— Определено е по-добър от този на повечето от тях — каза през зъби Василий. — Заимис?
— Не съм чувал за него. Мислехме, че вече си напуснал Севастопол.
— Така е. Къде е Заимис? Трябва да говоря с него.
Американецът не обърна внимание на въпроса.
— Трябва да ти кажа, че не ти провървя. Няма никой от КГБ на десет пресечки оттук.
— Сигурни ли сте в това?
— Напълно. Имаме цяло ято нощни птици там. Те виждат и в тъмното. Те те забелязаха. Господи, калъф за цигулка!
— А наблюдават ли откъм морето?
— Чайките правят това.
— Вие, птиците, сте много организирани.
— А ти не си чак толкова печен, колкото разправят. Какво си мислеше, че ще направиш? Малко лично разследване?
Василий усети как хватката около кръста му се разхлаби и след това чу приглушеният звук на някакъв предмет, който измъкнаха от гумен калъф. Ампула с отрова. Спринцовка!
— Недейте! — твърдо каза той. — Не правете това! Защо мислите съм дошъл сам? Искам да се измъкна оттук.
— Точно там ще те изпратим. Подозирам, че ще те тикнат в някоя болница някъде във Виржиния, където ще изсмучат информацията от теб в продължение на три години най-много.
— Не. Вие не разбирате. Трябва да се свържа с някого. Но не по този начин.
— Кажи го на готините доктори. Те ще изслушат всичко, което ще им кажеш.
— Няма никакво време!
Нямаше никакво време. Талеников усети как тежестта на мъжа се премести; след секунди иглата щеше да премине през дрехите му и да се забие в плътта му. Не можеше да стане по този начин! Нямаше как да се свърже със Скофийлд официално!
Никой не се осмелява да говори за това. Евентуални признания биха били катастрофални… за правителствата навсякъде по света. Хората на Матарезе.
Ако можеше да бъде унищожен в Москва, американците нямаше да премислят как да го принудят да мълчи.
Василий повдигна дясното си рамо — резултат от болката от дулото в бъбрека му. Пистолетът беше още по-силно притиснат о гърба му — реакция в резултат на неговото движение. В този кратък миг, точката на налягането на ръката, държаща оръжието, падаше върху дланта, а не върху палеца. Движението на Талеников беше прицелено точно за този момент.
Той се изви надясно, като ръката му се извиси нагоре, притискайки лакътя на американеца, извивайки го около кръста му, докато костта се счупи. С пръстите на дясната си ръка той сграбчи гърлото на мъжа и стисна дихателната му тръба. Пистолетът падна на пода, а изтракването беше заглушено от шума в склада. Василий го вдигна и натика агента от ЦРУ в една картонена кутия. В болката си американецът беше стиснал хиподермичната спринцовка в лявата си ръка; тя също падна на пода. Очите му бяха изцъклени, но все още беше в съзнание.
— Сега, ти ме слушай! — каза Талеников с лице, изправено срещу лицето на Заимис. — Аз знаех за „Операция Дарданели“ от почти седем месеца. Знам, че ти си Заимис. Ти се занимаваш само с трафика и не струваш нищо. Но не това е причината, поради която не те направих на парчета. Помислих си, че един ден може да ми потрябваш. И това време дойде. Можеш да приемеш или не.
— Талеников да дезертира? — избъбри Заимис, държейки се за гърлото. — Това не може да бъде. Ти си съветска отрова. Можеш да бъдеш двоен агент, но никога дезертьор.
— Прав си, не дезертирам. А дори и това да ми беше минало през ума, щях да се свържа с британците или с французите преди вас. Казах, че искам да се измъкна от Русия, а не да я предам.
— Лъжеш — изрече американецът, докато ръката му се плъзна надолу към ревера на тежкото му палто. — Можеш да отидеш където си поискаш.