— Страхувам се, че не и в момента. Има някои усложнения.
— Ти какво, да не си станал капиталист? Искаш да се чупиш с някой друг документ?
— Хайде, Заимис. Кой от нас няма своята малка кутийка с мангизи? Често законни; по този начин си отлагаме края. Къде е твоята? Съмнявам се, че Атина и Рим са твърде нестабилни. Предполагам Берлин или Лондон. Моите са съвсем обикновени: влогова книжка от „Чейз Манхатън“, Ню Йорк Сити.
Изражението на мъжа от ЦРУ остана непроменено, а палецът му тършуваше нещо под ревера на сакото му.
— Значи са те хванали — предположи той разсеяно.
— Губим си времето! — прекъсна го Василий. — Прекарай ме през Дарданелите. Оттам ще се оправям сам. Ако не го направиш и не се получи телефонно обаждане тук в Севастопол, когато трябва, с твоята операция е свършено. Ще бъдеш…
Ръката на Заимис се стрелна нагоре към устата му; Талеников сграбчи пръстите на агента и ги разтвори грубо. За палеца на американеца имаше залепена малка таблетка.
— Ти, проклет глупако! Какво си мислиш, че ще направиш?!
Заимис се отпусна, болката го пронизваше.
— По-добре да стигна там, отколкото на Лубянка.
— Смотаняк! Ако откарат някого на Лубянка, това ще бъда аз! Защото има такива маниаци като тебе, които седят зад бюрата си в Москва. И глупаци — точно като теб — които предпочитат хапчето пред възможността да чуят истината! Ако искаш да умреш, аз ще ти помогна. Но първо ме прекарай през Дарданелите.
Агентът погледна Талеников, дишайки трудно. Василий отпусна ръката му, отмахвайки таблетката от палеца на Заимис.
— Ти наистина ли го мислиш? — попита Заимис.
— Наистина. Ще ми помогнеш ли?
— Нямам какво да губя — изръмжа агентът, — ще те кача на кораба.
— Не забравяй. Тук трябва да се получи съобщение от другата страна на Дарданелите. Ако това не стане, с теб е свършено.
Заимис спря, после кимна.
— Добре. Уговорихме се.
— Уговорихме се — съгласи се Талеников. — Сега можеш ли да ме отведеш до някой телефон?
В склада имаше два телефона, инсталирани от руснаците, които без съмнение се следяха електронно от САВАК или от ЦРУ за подслушване, помисли си Василий. Те трябваше да са чисти; можеше да говори. Американският агент вдигна своя телефон, когато Талеников набра номера. Веднага щом му отговориха, Василий заговори.
— Ти ли си, стари мой другарю?
Беше и в същото време не беше. Не беше началникът на станцията, с когото беше говорил преди; вместо него на линията слушаше криптографът, когото Талеников беше обучил преди години и прехвърлил от Рига в Севастопол. Гласът на мъжа беше тих и угрижен.
— Повикаха общия ни приятел в стаята за закодиране; беше уредено. Казах, че аз ще чакам да се обадиш. Трябва да те видя веднага. Къде си сега?
Заимис се протегна, изподраните му пръсти хванаха слушалката на телефона на Василий. Талеников поклати глава; въпреки че имаше доверие на криптографа, нямаше намерение да отговаря на въпроса му.
— Това няма значение. Пристигна ли телеграмата от депото?
— Доста повече неща от нея, стари приятелю.
— Но тя се получи? — настоя Василий.
— Да. Но не е в шифър, който мога да разгадая. Нищо, което сме използвали по-рано. Нито през годините в Рига, нито тук.
— Прочети ми я.
— Има и още нещо — настоя мъжът, гласът му стана по-силен. — Търсят те съвсем открито. Препратих телеграмата в Москва за вътрешно потвърждение и изгорих оригинала. Ще я повторят след по-малко от два часа. Не мога да повярвам. Няма да го повярвам!
— Успокой се. Какво беше?
— Вдигната е тревога заради теб от Балтика до границите с Манджурия.
— ВКР? — попита Василий, разтревожен, но запазил контрол; очакваше Девета група да действа бързо, но не чак толкова бързо.
— Не само ВКР. КГБ и всички групи от разузнаването! Също и военните части. Навсякъде. Не може това да се отнася за теб; не е възможно. Няма да повярвам на това!
— Какво казват?
— Че си изменил на страната. Трябва да бъдеш заловен, но няма да има никакъв съд, никакви разпити. Заповядано е да бъдеш… екзекутиран… без отлагане.
— Разбирам — каза Талеников.