— Исках да съм в състояние да я изхвърля, ако се наложеше. Знам думите.
Той я подаде на Василий.
Ужас обзе Талеников, когато прочете посланието от Вашингтон.
„Покана Казимир. Sehrankenwarten пет врати, Унтер ден Линден. Przsesvlac нула. Прага. Повтарям текст. Нула. Повтори отново при желание. Нула.
Когато свърши да чете, бившият майстор стратег от КГБ прошепна:
— Някои неща никога не се променят.
— Какво е това? — попита криптографът. — Не можах да го разбера. Такъв код никога не сме използвали.
— Няма как да го разбереш — отговори Василий, а в гласа му имаше гняв и мъка. — Това е комбинация от два кода. Наш и техен. Нашият е от времето в Източен Берлин, а техният — от Прага. Тази телеграма не е била изпратена от нашия човек в Брюксел. Изпратена е от един убиец, който няма да престане да убива.
Всичко стана толкова бързо, че имаше само няколко секунди да се реагира и гръцкият моряк реагира първи. Лицето му беше обърнато към влизащите клиенти. Той изстреля думите.
— Внимавайте! Козите са нечисти!
Талеников погледна нагоре; криптографът се изопна на стола си. Петнайсет метра по-нататък, в един коридор изпълнен със сервитьори, имаше двама души, които не бяха дошли, за да се хранят; физиономиите им бяха наострени, погледите им се стрелкаха из стаята. Те претърсваха масите, но не за приятели.
— О, господи! — прошепна криптографът, обръщайки се към Василий. — Открили са телефона и са го подслушвали. Страхувах се от това.
— Да, проследили са те — каза Талеников, поглеждайки към Заимис, който се беше полунадигнал от стола си, идиотът. — Знаят, че сме приятели; бил си под наблюдение. Но не са намерили телефона. Ако бяха сигурни, че съм тук, щяха да връхлетят с цяла дузина войници. Това са районните от ВКР. Познавам ги. А сега спокойно си свали шапката и се изнеси от стола си. Тръгни към задния салон, към мъжката тоалетна. Там има друг изход, нали си спомняш?
— Да, да спомням си — измънка мъжът. Той се изправи, присви рамене и се запъти към тесния коридор, няколко маси по-нататък.
Но той беше лаборант, а не оперативник и Василий се прокле за това, че се опита да го инструктира. Един от двамата от ВКР го забеляза и се приближи, разблъсквайки сервитьорите в коридора.
Тогава видя Талеников и ръката му се плъзна под сакото му за незабележимото оръжие. При това гъркът се изправи от стола си, олюлявайки се, размахвайки ръце към него, като че ли беше изпил твърде много водка. Той се блъсна в човека от ВКР, който се опита да го изблъска настрани. Гъркът симулира пиянска раздразненост и блъсна руснака с такава сила, че го просна върху масата, от която по пода се разпиляха храна и съдове.
Василий скочи и се втурна покрай стария си приятел от Рига, изблъсквайки го към тесния коридор; тогава видя американеца. Заимис се беше изправил с пистолет в ръка. Идиот!
— Разкарай това! — извика Талеников. — Не се разкривай…
Беше твърде късно. През шума от хаоса се чу изстрел, който предизвика страхотна бъркотия. Мъжът от ЦРУ се хвана за гърдите докато падаше, ризата под сакото му моментално прогизна от кръв.
Василий сграбчи криптографа за рамото, изблъсквайки го по тесния коридор. Последва и втори изстрел; кодировчикът се преви назад, вулкан от кръв изригна от гърлото му. Куршумът го беше пронизал през врата.
Талеников залегна на пода на коридора, шокиран от това, което се случи. Чу трети изстрел, последван от смразяващ писък, който проникна през какофонията от викове наоколо. И тогава гръцкият търговец се хвърли през летящата врата с автоматичен пистолет в ръка.
— Има ли изход оттук? — изрева той на развален английски. — Трябва да бягаме. Първата коза изчезна, но ще дойдат други!
Талеников скочи на крака и махна на гърка да го последва. Преминаха през една врата и влязоха в кухнята, изпълнена с ужасени готвачи и сервитьори, и излязоха отвън на алеята. Завиха наляво и побягнаха по тъмния тротоар между старите сгради, докато стигнаха задните улици на Севастопол.
Продължиха да бягат повече от миля. Василий познаваше всеки инч от града, но гъркът беше този, който извикваше накъде да завият. Когато навлязоха по една слабо осветена странична улица, търговец сграбчи ръката на Талеников, беше загубил дъх.
— Можем да починем тук за минутка — каза той задъхано. — Няма да ни намерят.