Немислимо? Невероятно. Тялото на мъртвия руснак беше изпратено пред портала на съветското посолство на задната седалка на едно такси в осем и тридесет сутринта във върховото натоварване на движението във Вашингтон. И един шофьор, който не знаеше нищо, освен че беше качил двама пияни, не един, въпреки че единият беше в по-лошо състояние от другия. Какво, по дяволите, беше станало с другия мъж? Онзи, който приличаше на руснак и носеше тъмни очила и шапка и разправяше, че слънчевата светлина била твърде ярка след нощта, прекарана във „Водка“. Къде беше той? И беше ли добре човекът на задната седалка? Той изглеждаше като размазан.
— Кой е бил човекът, господин секретар?
— Разузнавач от съветското разузнаване, работещ в Брюксел. Посланикът беше искрен; КГБ не са знаели, че той е бил във Вашингтон.
— Вероятно дезертьорство?
— Няма абсолютно никакви доказателства в подкрепа на това.
— Тогава какъв бизнес има той със Скофийлд? Освен възможността да е бил само свръзка?
Държавният секретар спря, след това отговори внимателно.
— Трябва да разберете, господин Конгдън, че посланикът и аз се познаваме от няколко десетилетия. Често сме по-скоро приятелски настроени един към друг, отколкото служебно.
— Разбирам, сър — каза Конгдън, осъзнавайки, че отговорът, който щеше да получи, не трябваше да става официално достояние.
— Въпросният офицер от разузнаването е бил член на екипа на КГБ в Източен Берлин преди около десет години. Предполагам, че в светлината на скорошните ви решения, сте запознат с досието на Скофийлд.
— Жена му? — Конгдън седна. — Мъжът е бил един от онези, които са убили жената на Скофийлд?
— Посланикът не направи никаква връзка с жената на Скофийлд; той съвсем бегло спомена факта, че мъртвият е бил част от някаква относително автономна единица на КГБ в Източен Берлин преди десет години.
— Тази единица е била контролирана от един стратег на име Талеников. Той е издал заповедта.
— Да — потвърди държавният секретар. — До известна степен обсъдихме господин Талеников и последвалия инцидент няколко години по-късно в Прага. Търсихме връзката, която вие току-що предложихте. Възможно е и да съществува такава.
— Какво означава това, сър?
— Василий Талеников е изчезнал преди два дни.
— Изчезнал?
— Да, господин Конгдън. Помислете за това. Талеников е научил, че трябва официално да бъде пенсиониран, открил е някакво просто, но ефективно прикритие и е изчезнал.
— Скофийлд е бил…
Конгдън заговори меко, по-скоро на себе си, отколкото в телефона.
— Точно така — съгласи се държавният секретар. — Паралелът е нашият непосредствен довод. Двама пенсионирани специалисти, заели се да свършат това, което не са могли да свършат преди. Да се убият взаимно. Те имат явки навсякъде, хора, които са лоялни спрямо тях поради редица причини. Личните им отмъщения могат да създадат огромни проблеми и на двете правителства през тези ценни месеци на помирение. Това не трябва да се случва.
Директорът на Конс Оп се намръщи; имаше нещо невярно в изводите на секретаря.
— Аз лично говорих със Скофийлд преди три дена. Не ми изглеждаше да е обхванат от гняв, желание за отмъщение или от нещо подобно. Той беше един уморен полеви агент, който беше живял… ненормално… в продължение на доста време. Години. Той ми каза само, че просто иска да изчезне някъде и аз му повярвах. Между другото говорих с Робърт Уинтроп за Скофийлд и той каза същите неща за него. Той каза…
— Уинтроп не знае нищо — прекъсна го държавният секретар с неочаквана острота. — Робърт Уинтроп е блестящ човек, но той не разбира значението на конфронтацията, освен в най-редките й форми. Имайте предвид, господин Конгдън, че Скофийлд е убил онзи офицер от разузнаването от Брюксел.
— Може би е имало обстоятелства, за които не знаем.
— Така ли?
Държавният секретар отново спря и заговори, като смисълът зад изреченото не можеше да бъде погрешно разбран.
— Ако има такива обстоятелства, подозирам, че потенциално имаме далеч по-опасна ситуация, отколкото някаква лична вражда би могла да предизвика. Скофийлд и Талеников знаят повече за полевите операции и на двете разузнавания, отколкото които и да са други двама мъже измежду живите. Не трябва да им бъде позволено да се срещнат. Нито като врагове, които желаят да се убият един друг, нито, ако има такива обстоятелства, за които не знаем нищо, заради тях. Разбрахте ли ме, господин Конгдън? Като директор на „Консулски операции“ това е ваше задължение. Как ще го предотвратите не е моя грижа. Може би ще се наложи да го унищожите. Но това ще решите вие…