„Можеше ли да бъде направена последната връзка?“, питаше се Конгдън. Имаше толкова малко време и то щеше да наложи извънредно коопериране. Можеше ли това коопериране да бъде изисквано, дори да се насочат към него? Нищо подобно на това не беше се случвало по-рано. Но ако това бъдеше сторено, местоположението би могло да бъде открито и двойната екзекуция щеше да бъде гарантирана.
Смяташе да се обади на Държавния секретар, за да му предложи една много необичайна среща със съветския посланик рано сутринта. Но това щеше да отнеме твърде много време с дипломатичните усложнения, тъй като никоя от страните не искаше да потвърди употребата на насилие. Имаше по-добър начин; беше опасен, но определено по-директен.
Конгдън тихо се измъкна от леглото си, слезе на долния етаж и влезе в малката стаичка, която му служеше за кабинет. Отиде до бюрото си, което беше закрепено върху пода с помощта на болтове, като долните чекмеджета отдясно разкриваха сейф с шифрово заключване. Запали лампите, отвори вратата и набра кода. Ключалката изщрака, стоманената врата се отвори. Той бръкна вътре и извади една индексна карта с написан върху нея телефонен номер.
Никога не се бе и замислял дори да използва този номер. Местният номер беше 902 — Нова Скотия и на него винаги можеше да се получи отговор; беше номерът на един компютърен комплекс, централната диспечерска станция на цялото оперативно съветско разузнаване в Северна Америка. Обаждайки се на този телефон, той щеше да разкрие информация, която не трябваше да бъде разкривана; официалната версия беше, че Щатското разузнаване не знае нищо за комплекса в Нова Скотия, но изключителните обстоятелства налагаха да се рискува с мерките за сигурност. Имаше един човек в Нова Скотия, който щеше да разбере това; той нямаше да се разтревожи от подобно разкритие. Беше получавал толкова много смъртни присъди. Офицерът на КГБ зад граница с най-висок служебен пост.
Конгдън взе телефона.
— Кабът Стрейт Експортърс — изрече мъжкият глас от Нова Скотия. — Нощният диспечер.
— Тук е Даниел Конгдън, подсекретарят на Държавния департамент. От „Консулски операции“, правителството на Съединените щати. Предлагам да проверите това обаждане, за да сте сигурни, че се обаждам от частен дом в Херндън Фолз, Виржиния. Докато правите това, моля ви активирайте електронните скенери за следене на линията. Няма да намерите такива. Ще чакам колкото желаете, но трябва да говоря с Волтидж Уан, Волът Один, мисля, че така го наричате.
Думите му бяха посрещнати от тишина в Нова Скотия. Не беше необходимо много въображение, за да си представи шокирания оператор, натискащ бутоните за тревога. Най-накрая някакъв глас отговори.
— Може би имаше намеса на друга линия, моля ви, повторете съобщението.
Конгдън го повтори.
Отново тишина. И след това:
— Ако почакате малко, контрольорът ще говори с вас. Въпреки това, мисля, че сте избрали погрешен номер тук, в Кейп Бретън.
— Вие не сте в Кейп Бретън. Вие сте в Сейнт Питърс Бей, остров Принц Едуард.
— Изчакайте, моля.
Чакането трая почти три минути. Конгдън седна, явно беше успял.
Волтидж Уан беше вече на другия край на линията.
— Моля, изчакайте една-две секунди — каза руснакът.
Последва приглушеният звук от свързването, връзката все още не беше прекъсната, но почти се изгуби; бяха пуснати в действие електронните проследители. Руснакът се върна отново.
— Скенерите показват, че това обаждане наистина идва от домашен телефон в Херндън Фолз, Виржиния. Не можахме да получим доказателства за каквото и било следене, но това, разбира се, не означава нищо.
— Не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам…
— Бъркате ме с някого, господин подсекретар. Фактът, че вие притежавате този номер, сам по себе си не може да предизвика земетресение; по-скоро фактът, че сте стигнали до там да го използвате и да се обръщате към мен с кодовото ми име, има някакво значение. Имам доказателството, което ми трябва. Какъв бизнес може да има между нас?