— Талеников? Това си ти?
Василий разпозна отразения звук на задействаното устройство, бързо монтирано в слушалката на телефона. То действаше на принципа на електронното разпръскване; всички прекъсвания щяха да бъдат засечени.
— Да, стари приятелю. Почти бях затворил телефона.
— Рига не беше толкова отдавна. Какво се е случило? Приказките, които достигат до нас, са пълна лудост.
— Аз не съм предател.
— Никой тук не вярва, че си. Смятаме, че си настъпил някой московски големец по мазола. Но ще можеш ли да се завърнеш?
— Да, някой ден.
— Не мога да повярвам на обвиненията. Сега си тук!
— Защото трябва да бъда тук. В името на Русия, в името на всички нас. Повярвай ми. Имам нужда от известна информация, бързо. Ако някой в посолството разполага с нея, то това ще си ти.
— Каква е тя?
— Току-що видях един човек от Прага, някой, когото американците използваха заради таланта му да създава насилие. Имахме доста подробно досие за него; предполагам, че все още го пазим. Знаеш ли нещо?
— Беоулф Агейт — прекъсна го дипломатът. — Скофийлд е, нали? Това е причината, която те води насам.
— Кажи ми какво знаеш!
— Откажи се от това, Талеников. Откажи се от него. Остави го на собствените му хора; с него е свършено.
— Господи, значи съм прав — промърмори Василий, докато погледът му следеше кафенето от другата страна на Небраска авеню.
— Не знам за какво си прав, но знам, че са били изпратени три телеграми. До Прага, Марсилия и Амстердам.
— Изпратили са екип — прекъсна го Талеников.
— Дръж се настрана. Имаш твоето отмъщение, най-сладкото, което можеш да си представиш. След като мина цяла вечност, неговите хора са по петите му.
— Това не трябва да се случи! Има неща, за които не знаеш.
— То ще се случи без значение на това, което знам. Не можем да го спрем.
Внезапно вниманието на Василий беше привлечено от един пешеходец, който се канеше да пресече улицата на не повече от десет ярда от телефонната будка. Имаше нещо у човека, изразът на лицето му, очите, които шареха от единия край до другия зад тънките метални рамки — може би озадачен, но не и изгубен, изучаващ обстановката. А и дрехите на мъжа, широки, от евтин велур, плътен и здрав… те бяха френски. Очилата бяха френски, лицето на мъжа беше типично за Галия. Той погледна към другия край на улицата, към входа на хотела и закрачи натам.
Марсилия беше пристигнала.
— Ела при нас — говореше дипломатът, — каквото и да се е случило, не може да е непоправимо от гледна точка на изключителния ти принос.
Бившият приятел от Рига беше припрян. Твърде припрян. Това не беше присъщо за разговор между професионалисти.
— Фактът, че си дошъл доброволно, ще бъде в твоя полза. Бог е свидетел, че ще имаш подкрепата ни. Ще изложим идването ти тук като временно умопомрачение, силно емоционално състояние. В края на краищата Скофийлд уби брат ти.
— Аз убих жена му.
— Жената не е от същата кръв. Нещата са разбираеми. Направи правилния ход. Ела при нас, Талеников.
Прекалената припряност вече беше нелогична. Човек не се предаваше доброволно, докато доказателството за помилване не стане по-конкретно. Не и тогава, когато е налице заповед за екзекутирането на някого. Може би, след всичко това, бившето приятелство не можеше да устои на петното, хвърлено върху него.
— Ще ме защитиш ли? — попита той служителя.
— Разбира се.
Лъжа. Такава защита не можеше да бъде обещана. Нещо не беше наред.
От другата страна на улицата човекът с очилата със стоманени рамки приближи до кафенето. Той забави ход, после спря и отиде до прозореца, като че ли разглеждаше менюто, закачено на стъклото. Запали цигара. Отвътре, почти незабележимо, поради слънчевата светлина, се мярна пламъкът на кибритена клечка. Французинът пристъпи вътре. Прага и Марсилия бяха влезли във връзка.
— Благодаря за съвета ти — изрече Василий в телефона, — ще помисля върху това и ще ти се обадя пак.
— Ще е най-добре, ако не отлагаш — отговори дипломатът, като съчувствената му припряност беше заменена от усещане за спешност. — Положението ти няма да се подобри, ако започнеш да се занимаваш със Скофийлд. По-добре е да не те виждат там долу.
Да не те виждат там долу? Талеников реагира на думите като че ли пред лицето му бяха стреляли с пистолет. Старият му приятел криеше предателството! Да не те виждат долу къде? Колегата му от Рига знаеше! Хотелът на Небраска авеню. Скофийлд не беше им издал за депото за Берн — нито несъзнателно, нито по друг начин. КГБ бяха го издали! Съветското разузнаване участваше в екзекуцията на Беоулф Агейт. Защо?