Матарезе? Нямаше време за мислене, само за действия.
… Хотелът! Скофийлд не стоеше сам до телефона в някакво затънтено място, чакайки новини от посредниците си. Той беше в хотела. Нямаше нужда някой да напуска хотела, за да докладва на Беоулф Агейт, нямаше възможност някоя от птиците да бъде проследена до целта. Целта беше изпълнила една блестяща маневра: той беше в прекия обхват на огъня, но оставаше незабелязан, наблюдаваше, без да могат да наблюдават него.
— Ти наистина трябва да ме изслушаш, Василий. — Думите на служителя сега бяха изречени по-бързо; очевидно той беше усетил нерешителността. Ако бившият му колега от Рига трябваше да бъде убит, то можеше да бъде сторено по колкото си искаха начини на територията на посолството. Това беше за предпочитане, отколкото да открият трупа на другаря му в някакъв американски хотел, обвързан по някакъв начин с убийството на офицер от американското разузнаване, убит от чуждестранни агенти. Което означаваше, че КГБ беше разкрил местоположението на депото на американците, но не разполага с точното разписание на екзекуцията във времето.
Сега вече го знаеха. Някой от Държавния департамент им беше казал, посланието беше ясно. „Сега нямам какво да печеля, само да губя.“ Неговите сънародници трябваше да стоят далеч от хотела, също както и американците. Никой не можеше да се заеме с това. Василий трябваше да си купи няколко минути, защото минутите може би бяха всичко, което му беше останало сега. Промяна.
— Ще те послушам. — Гласът на Талеников беше пропит от искреност, в него заговори изтощеният мъж. — Прав си. Сега нямам какво да спечеля, само мога да загубя всичко. Ще се оставя в твоите ръце. Ако мога да намеря такси в това лудо движение, ще бъда в посолството след трийсет минути. Погрижи се за мен. Имам нужда от теб.
Василий прекъсна връзката и пусна друга монета. Той набра номера на хотела; не трябваше да бъде загубена нито секунда.
— Той е тук? — изрече възрастната жена, без да вярва, в отговор на това, което Талеников й беше съобщил.
— Подозирам, че е някъде наблизо. Това би обяснило бързината на реакциите му, телефонните обаждания, това, че знаеше дали има някой в апартамента. Той е можел да чува шума в коридора, през стените. Все още ли си в униформата си?
— Да. Твърде съм изморена, за да я съблека.
— Провери съседните стаи.
— Господи, знаеш ли какво ме караш да правя? Какво ще стане, ако той…
— Знам за какво ти плащам; ще има и още, ако го направиш. Направи го! Няма нито момент за губене! Ще ти се обадя пак след пет минути.
— Как да го позная?
— Той няма да те пусне в стаята.
Брей стоеше гол до кръста между отворения прозорец и вратата, като оставяше хладните тръпки да пропълзят свободно по тялото му. Температурата в стаята беше спаднала до петдесет градуса по Фаренхайт, студът му беше необходим, за да го държи буден. Един уморен човек, на когото му беше студено, би бил далеч по-внимателен, отколкото един уморен човек, на когото му е топло.
Дочу тихия притъпен звук от удрянето на метал в метал, а после и отварянето на брава. Навън в коридора някой отваряше някаква врата. Скофийлд приближи прозореца и го затвори, а след това бързо се втурна до един друг прозорец — неговата шпионка, прозорецът му към един малък свят, тя скоро щеше да се превърне в свидетел на отговора му на устроения нему капан. Това трябваше да стане скоро; не беше сигурен още колко време щеше да бъде в състояние да издържи.
От другата страна на коридора приятно изглеждащата застаряваща камериерка беше излязла от апартамента, като отново върху ръката й имаше наметнати хавлиени кърпи. От изражението на лицето й личеше, че е объркана, но спокойна. Без съмнение, че й е била предложена нечувана сума пари от някакъв чужденец, който е поискал от нея само да стои в хотелския апартамент, да стои будна и да отговаря на серията странни телефонни обаждания.
И още някой стоеше буден, за да се обажда по телефона. Някой, комуто Брей дължеше много; един ден той щеше да й се отплати. Но точно сега трябваше да се концентрира върху птичката на Талеников. Тя си тръгваше; не беше в състояние да се държи във въздуха повече.